Разтъпкваме се набързо из недружелюбните мрачни кални пресечки около гарата музей и малко преди да ни се прииска да сложим окончателно край на живота си, поемаме отново на път. Грег, нашият сладкодумен, непоколебимо-авторитетно-информиран шофьор, обявява по микрофона, че потеглямe към Строн. И мигом всичките ми спътници започват да шумолят с хартии – разгъват карти, напечатани листове с програмата на пътуването, туристически пътеводители и прочее достоверни информационни източници, които да им подскажат къде аджеба ще да е това място. Защото на десетки километри наоколо има на практика само едно селище и допреди малко всички си мислехме, че отиваме там – в Strahan.
Пристигаме по тъмно в стогодишна дървена къщичка (без телевизия, телефон или интернет) насред поляна, превзета от пълчища зайци. Хапваме набързо, a Грег ни учи да свирим на аборигенско диджериду (техниката на непрекъснатия вибриращ звук изисква изпълнителят да издишва въздух, докато вдишва – опитайте се да го постигнете и после пак кажете какво пък толкова, духаш там в една куха пръчка) и после спим на пресекулки сред ужасното ръмжене и свирепите звуци на биещи се тасманийски дяволи под прозорците.
На следната сутрин скокваме рано, оправяме си леглата, товарим багажите, поуплашваме със суматохата зайците и слизаме в Строн да пием кафе.
Освен уникален правопис и фонетика градчето има и забележителна демография – цели 637 жители. От които ние срещаме цифром и словом трима – усмихнат дядка в дървения склад, който ни продава клинчета хилядолетен хуонски бор по 2 долара парчето, младо девойче в кафенето, което не разбира думичка от английския ми (то пък сякаш аз и разбирам!), и мистериозна дама в спортен екип, разхождаща добре облечено куче в дъжда, която всъщност може и да е туристка. Историята на градчето също не влиза в категорията „обикновени“.
Строн възникнал като пристанище за наказателната колония с изключително тежък режим за престъпници рецидивисти от Порт Артър. Затвор в затвора. Заливът Макуайър и каторжническото островче Сара ще останат завинаги в историята на човечеството с едни от най-потресаващите легенди за човешко страдание, отчаяние, изолираност, безнадеждност, умопомрачение, жестокост, бунтове, отмъщение, човекоядство и прочее зверства и страхотии, които някога пращали ледени вълни надолу по гръбнака и на най-закоравелите британски престъпници и продължават да смущават до днес сънищата на съвременните туристи (това го твърдя от личен опит). Входът към иначе романтично красивия, добре защитен залив Макуайър и до днес се нарича Портата на ада.
Освен тежкия каторжен труд (пак дърводобив, какво друго), неописуемите жестокости на надзирателите и нечовешките условия на живот мястото подлудявало всички с враждебната си свирепа, негостоприемна, чужда природа. Безспирните ветрове на Ревящите 40, необичайно гъстата бодлива, непристъпна растителност (цитирана от множество пътешественици като най-непроходимата на планетата), липсата на храна (никакви ядивни растения), странните зверове (тасманийски дяволи и тигри, птицечовки, ехидни и уомбати), тоталната липса на други човешки същества, пълната изолираност се отразявали тежко на душевното равновесие и умственото състояние на всички посетители. Затворници, надзиратели и заселници полудявали еднакво масово и бързо. В крайна сметка мястото се сдобило с такава неописуемо ужасяваща слава, че британската корона се видяла принудена да закрие наказателната колония. Въпреки чудесните условия за риболов и приказните красоти на залива никой не се учудил на моменталното обезлюдяване на Строн. Градът бил прокълнат. (Много грижовно ви съветвам тук да избягвате старателно филми и книги, в чиито заглавия фигурират думите „земя“, „Ван“ и „Димен“ – ще ви лишат от сън и душевен покой за много дълго време, повярвайте на патило.)
Внезапният разцвет на минната индустрия възродил градеца отново. Строн станал главно пристанище на миньорския бум. Железопътна линия го свързвала с мините на Куинстаун и Зиан. Градът процъфтявал. За кратко. Замирането на минната индустрия отнело единственото препитание на Строн. И жителите му отново станали жертва на масови депресии и лудост. През втората половина на двайсети век градът изчезнал от всички карти. Светът забравил за него. Пукнат плавателен съд не влизал през Портата на ада. Човешки крак не стъпвал по крайбрежната улица. Докато през осемдесетте заливът Макуайър бил преоткрит и веднага станал новата дестинация за почивка на мало и голямо. Една-единствена туристическа компания далновидно изкупила за жълти стотинки и реставрирала всичките пет оцелели къщи нa единствената улица, отворила ресторант, хотел и информационен център и превърнала Строн в нещо като рисувано градче от анимационен филм на „Дисни“. За трети път започнала историята на този необикновен, наречен някога от американски писател „най-чудесен малък град на света“.