Ние не му се радваме дълго. Грег не си пада по прелестите на цивилизацията, води ни на Океански плаж – 35-километрова пясъчна ивица, най-безлюдният и най-свиреп плаж на земята. 12 хиляди километра Южен океан се простират на запад от нас – най-дългата непрекъсвана водна повърхност на планетата. 12 хиляди километровата ускорителна писта на Ревящите 40. 12 хиляди километрово царство на гигантски вълни, ураганни ветрове, водна пустош, мъгла и пяна, прекъснати дръзко от малкото островче Тасмания. Обиден от нахалството, могъщият океан блъска с неуморна ярост парченцето суша, захапва и дъвче ненаситно високите пясъчни дюни. Бясна пяна хвърчи от яките му челюсти. Земята трепери под краката ни от сгромолясването на чудовищни водни маси. Но Тасмания не се дава. Растителността е полегнала, трънлива, невзрачна, но неунищожима и цъфти с ярки цветове насред битката на титаните. Върховете на дюните пушат като топли хлябове с отвявани от бурята песъчинки, огромни водорасли се търкалят наоколо като тръни в полето, небето е надвиснало сиво, мрачно и гневно като океана. Само двата далечни идентични искрящо бели фара на Портата на ада са доказателство за човешко присъствие. Свидетелство за силата на човешкия дух, несломим пред мощта на стихиите.
За да ни разведри в дъжда, Грег решава да ни повози по плажа. По стеснената от бързо покачващия се прилив ивица пясък между отвесните стени на глозгани от стихията дюни и забулен в мъгла и пяна див прибой. Микробусът храбро слаломира между изхвърлени на брега трупи, стърчащи от пясъците скали и плитки коритца на рекички. На места се налага да изчакаме някоя голяма вълна да се оттегли, преди да прекосим по мократа и следа. Другаде преминаваме с максимално възможна скорост, защото пясъкът е толкова мек и пръхкав, че дори само вибрациите на двигателя са достатъчни да причинят безвъзвратното ни потъване. Проливният дъжд и взривовете на сгромолясващи се водни лавини край нас са само за допълнителен ефект – просто гениални детайли в брилянтен адреналинопокачващ екшън. Вятърът го играе звукорежисьор с ярко изразени пристрастия към виене и тънко пищене, а осветителите стачкуват. Когато най-после додрапваме до изровени в дюните коловози на нещо като път в северния край на плажа, овациите и ръкоплясканията ни са спонтанни, облекчението – искрено. Грег си позволява да се полуусмихне в отговор.
Следваща спирка – Зиан, сребърният град. Кръстен на кораба на Абел Тасман, възникнал стихийно с откриването на сребърни и оловни руди в края на XIX век, Зиан имал някога население от 10 хиляди души (!), 21 хотела (!!) и 27 кръчми (!!!). Хората пътували с дни и прекосявали стотици километри дива пустош, за да присъстват на прочутите спектакли и концерти на зианския театър „Гайети“, който канел оперни певци, музиканти и артисти от цял свят. Самият Хари Худини е изнасял представления в Зиан! Добре, че всичко това е написано в пътеводителите и повторено с гордост многократно от Грег, иначе никога не бих повярвала. Зиан днес е тясна асфалтирана уличка с десетина реставрирани фасади, малка полянка с барбекю и тоалетна за туристите – и нищо друго. Нищо! Сред влагата, безнадеждността и повсеместния тлен ме налягат философски мисли и латински сентенции. Sic transit gloria mundi.
B края на улицата се гуши малко кафене/сувенирен магазин/агенция за недвижими имоти. С потрес установявам, че дори аз мога да си позволя да си купя къща на главната улица в Зиан. С веранда! И с буренясал двор. Без заем! Мигом добавям градчето в списъка на местата за пенсиониране. Така де, какво му трябва на човек на стари години – спокойствие, достолепие, космополитност и елегантност. Колко пъти е идвал Хари Худини в София, а?! Или Варна?
Преди да напуснем завинаги това царство на печал, безвремие и разруха, се случва нещо изключително (като за безлюден пущинак на два дни път от всяка цивилизация) – на главната улица спира микробус! Туристически, шарен, пълен с интернационални пътешественици като нас. Населението на градчето мигом се утроява, навалицата край барбекюто става непроходима, пред дамската тоалетна се извива опашка и единствената улица на Зиан оживява. За да отпразнуваме срещата с други същества от нашия вид, Грег предлага да изнесем кратък поздравителен концерт за новодошлите. Не на сцената на „Гайети“, а под козирката на барбекюто. Той импровизира виртуозно на диджериду, ние тракаме с лъжици, тигани и друга налична посуда. Публиката е очарована. Bъзхитена. Изпраща ни с бурни овации и дълго маха след нас в дъжда. (Вероятно дори още по-дълго се тревожи за душевното ни здраве.)