Короната
Дивата южна принцеса Тасмания си има, разбира се, и корона. Подобаваща. Нащърбена, непристъпна, дива, изгризана от ледници в гранита, деликатно и стилно посипана с бял снежец (вместо безвкусни рубини и диаманти). Най-известната местност в Тасмания, най-често публикуваната снимка, превърната в символ на целия щат, е Крейдъл Маунтин – сърповидно назъбена древна вулканична скала, отразена в кристалното огледало на езерото Дав. На залез. С трогателна стогодишна дървена хижичка на преден план.
По необясними за мен причини явно се предполага всеки надомъкнал се от близо и далеч турист още като зърне кротналото се езерце в скута на назъбения връх, неудържимо да му се прииска да тръгне да го обикаля. Надлъж, нашир, околовръст, нагоре, надолу и по всички останали траектории и допирателни. Поради което има множество маркирани маршрути и даже дървени платформи и пътечки с толкова много варианти и разклонения, че указателните им табелки мязат на някои от умопомрачителните знаци, привидно обясняващи пътнотранспортните възли в Бризбън. Температурата на въздуха е 6 градуса. Скоростта на вятъра – достойна за класиране във Формула 1. Ако съдя по болезнения ефект върху кожата ми, от сивото надвиснало небе вали ситно натрошено стъкло. Последното, което ми се иска в момента, е да се мотам на открито като безпомощна мишена на издевателствата на свирепия вятър. Много повече предпочитам да си се гушкам на седалката в микробуса с френскaтa плоска бутилка. Обаче не може. Всички други слизат и отиват да се разхождат (!!!??), включително Грег, който е бил тук един милион пъти, но все така не може да устои на привлекателните гледки, свежия въздух и другите стандартни туристически лиготии. И всички са абсолютно убедени, че и на мен много ще ми хареса, просто няма начин да не се влюбя в езерото Дав и пътечките му, просто е немислимо да не се поразтъпча с тях. Добре де, щом това ще ги ощастливи – поразтъпквам се. Знам, че ще съжалявам.
Едва сме прекосили паркинга, още дори не сме почнали същинската езерна обиколка, и вече съм загубила окончателно зрението си, всякаква чувствителност на допир, сдобила съм се с адски изгарящи болки нaместо уши и се задъхвам неистово, понеже дробовете ми отказват да преработват стъклени кристали вместо кислород. От там нататък нещата само се влошават. Опитвам всячески да се крия на завет зад кльощавия гръб на Грег, но със затворени очи не е никак лесно. Усещам вятъра да прониква през черепа ми и да създава локални въздушни течения в няколкото ми все още функциониращи мозъчни гънки. Те също скоро излизат от строя. Краката крачат сами, задвижвани от някакъв древен импулс, кодиран нейде дълбоко в гръбнака. Вече съм изгубила всякаква представа за време и реалност, когато спираме за кратка почивка под надвиснала над водното огледало скала. На завет! Отварям несмело едно око, после невярващо и другото – слънчев лъч се е промъкнал през ръсещите стъклени игли облаци и рисува приказна картина по езерната повърхност. Сякаш някой горе в небето е открехнал завеса, за да хвърли любопитен поглед към земните ни неволи. Явно не успяваме да го заинтригуваме и завесата се спуска скоро – все така плътна и непрогледна.
После пътеката извива плавно и вече се движим в подножието на върха. Стръмната му извисена величественост ни пази от бурята. Дъждът е все така смразяващо студен, но загубва диамантените си режещи свойства. Голите скали се сменят с прогизнали, нападнати от мъх гори. На повечето места по планетата човек очаква мъхът по дървесната кора да му подскаже къде е север (или юг евентуално), но според тукашната растителност трябва да сме на полюса – дебел зелен килим покрива всяко дърво, скала и клонче от всички възможни страни. Север е във всички посоки. Добре, че Бояна има приложение компас на айфона, иначе не знам как щяхме да се ориентираме в тасманийските умерени дъждовни гори! Щяхме да се лутаме вовеки навярно, загубени из пътечковия лабиринт и шантавите му табели.