Ако някой ви каже, че болезнената безчувственост е оксиморон и следователно е невъзможна, не му вярвайте. Цялото ми тяло е доказателство за съществуването и. Също и за това на ледения огън, в какъвто изгарят дробовете ми. Зрението е комай единственото ми все още функциониращо сетиво и то компенсира, като се отдава на безсрамни излишества и разгул. Красотите край нас са толкова много, разнообразни, менливи, вдъхновяващи, екзалтиращи, умиротворяващи, предизвикателни, деликатни, величествени, девствени, приказни, райски, неповторими. На практика – неописуеми. Започвам да разбирам защо Грег не пропуска случай да пообиколи около езерото дори в отвратителен ден като днешния.
Тъкмо съм посвикнала с ритъма на ходенето и вече дишам почти нормално (в стил ковашки мях), и ето че съм поставена пред ново изпитание на интелекта и волята – разклонение в маршрута. Едната стрелка сочи към паркинга, предлагайки да позъзна като куче сред стройни редици заключени превозни средства, докато чакам останалите да се завърнат от покоряването на върха. Ммм, колко изкусително! Другата табелка е килната под тревожно остър ъгъл, който ме хвърля в известно недоумение – на върха или на луната ще ни води стръмната пътечка. Целокупно посядваме да размислим над житейския си избор. Пушачите запалват цигари, за да гарантират мъдри решения в края на дискусията. (Завиждам им, че си топлят ръцете на огънчето.) Дискусия няма – лицевите ни мускули са твърде вкочанени и неподатливи за целите на вербалната комуникация. И без ботокс лицето ми ще си остане вовеки младо – замръзнало в ледена маска. Грег успява да пусне още малко демагогия в стил фантастични гледки от другата страна на хребета, приказни езерца там горе, великолепно усещане за свобода и могъщество на духа и други разни, които не дочувам поради тотално замръзване на слуховите мембрани, наковални и чукчета. Чета по устните му. Криво-ляво. Може всъщност да е говорил за прелестите на бумтящата камина, горещия шоколад и червеното вино в хижата, където ще ходим да се сгреем, ако се откажем да покоряваме върховете. Хм, едва ли, защото тогава нямаше всички единодушно да решат да катерим канарата.
Попъпляме по вертикалния склон. На четири крака. С подхлъзвания, посурвания, болезнени удряния, ожулвания и спъвания. Мигом ме връхлита основният философски въпрос на нашето време – доколко мъдро е да следвам решенията на хора, които ежедневно избират да дишат токсичен дим с гарантиран животоскъсяващ ефект. На баснословна цена при това. Но не успявам да се задълбоча в анализи поради все същия натрапващ се напоследък проблем с кислородната недостатъчност. Пухтя като парен локомотив на баир и се чувствам като Змей горянин – вдишвам лед, издишвам огън. В редките моменти, когато осъществявам някакъв мисловен процес, се чудя възможно ли е свръхинтензивните окислителни процеси в белите дробове (горене?) да причинят самозапалване. Или изгаряне втора степен, да речем. Мисля си такива работи, защото пътеката е твърде тясна за разминаване и десетината души зад мен са отрязали пътя ми за връщане. Пък и не мога да давам лош пример на отцепничество, отказване и лузърство на младото поколение. Работата стои малко така: „Тасмания цяла сега нази гледа. Този връх висок е, тя ще ни съзре. Ако би бегали, да мрем по-добре“. Доброназорен героизъм, с други думи. В мирно време (ако библейските потопи и божи възмездия се броят за времена на мир, разбира се).
Излишно е да споменавам, че съм загубила всякаква представа за време и смисъл и се концентрирам основно върху това, да намеря сравнително хоризонтално местенце, където да стъпя, после да впия отново безчувствени издрани пръсти в цепнатина в гранита и да потърся друго миниатюрно стъпалце за върха на другaта си обувка. С векове правя само това. Разбирам, че съм стигнала върха, по изчезването на отвесната каменна стена пред лицето ми. И по свирепата резачка на вятъра, нападнала отново уши, нос, ръце и каквито там крайници са ми останали. Прав е Висоцки: „Здесь вам не равнина – здесь климат иной“. Грег се провиква ухилено нещо, но никой не го чува. Кръвта бумти в огнените ни уши и вятърът надува фанфари край лицата ни.
Гледката е потресаваща. Ненагледна. Величествена. Езерото Дав се сивее далече долу някъде под нас, Усуканото езеро се суче току пред краката ни, планински хребети и хълмове, склонове и бърда, връхчета и върхове се надигат и раздиплят, и сбутват, и загърбват, надничат и синеят чак до хоризонта. До всеки хоризонт. До края на света. Не знам какво точно се вижда от Олимп, но се басирам, че не може да е по-божествено. Долу в ниското, сред неописуемите природни красоти се чувствахме малки, дребни и безсилни пред стихиите, могъществото и вечността на вселената. Тук горе сме титани. Богоравни. Свободни и непобедими. Декоративни камъчета в диадемата на Тасмания. Естествено, покрещяваме и поскачваме известно време в първобитен първосигнален израз на радост и повишен адреналин.