Окей. Признавам, че преживяването е неповторимо и си заслужаваше зъзненето и синините. Грег печели. Обаче това не значи, че сега пък ще тръгна да обикалям по цялата гранитна периферия на обезобразения неразпознаваем бивш вулкан чааак от другата страна на eзерото по все същите брулени кози пътечки и чукари. Не! Аз съм жена на средна възраст, която си знае възможностите и ограниченията. Е, то бива личен пример за младите и безпримерен делничен героизъм, ама всичко си има граници. На мен ми стигат толкова славни преживявания за един ден. Аз се връщам!
Грег повежда екзалтираната младеж нататък – по дългия обиколен преход по билото. Аз си изяждам сандвича под пилона на връх Хенсън (с малки загуби – вятърът успява да ми отмъкне две парченца шунка и една салфетка, добре, че е биологично разграждаща се, инак щях да нося срам по челото до края на дните си за замърсяване на национални природни резервати) и поемам по обратния път. Сама.
Не разбирам защо всички се прехласват по покоряването на върховете и никой никога не споменава слизането. Това е то истинското изпитание на воля и мишци! Истинският героизъм. Истинският джихад. Съпротивата на неистовото изкушение да се сурнеш по стръмния каменен сипей като по пързалка, непоносимите болки в коленете, коварните спъващи устрема коренища, хлъзгавите мокри камънаци, душевната драма, вътрешната война с егото, което не иска да се раздели с новопокорения връх. Агонията на всяка стъпка към низините, отдалечаваща те от владенията на Зевс, ограбваща божествената ти власт и свобода. Титаничното усилие на волята, за да слезеш. Да се върнеш съзнателно и доброволно при човешките си страдания и нищожност. „И спускаемся вниз с покоренных вершин, что же делать – и боги спускались на землю.“ Мда.
Е, трябва да призная – трудно е само началото. После набирам инерция и вече съм готова да се спусна чак до пъкъла. Огънят му не ме плаши. Както съм измръзнала, всъщност си мечтая за пъклени приключения.
Грег ни завежда все пак в хижата с бумтящата камина и горещия шоколад. Много по-трудно му е да ни отведе от там. Налага се да обещае уомбат сафари. А после и да удържи на думата си.
Уомбат сафари
Природният резерват Крейдъл Маунтин не е място за любители на слънцето – за тях Австралия си има Голд Кост, Бондай Бийч, Сейнт Хелън и още десетки хиляди километри приказни слънчеви плажове. Тасманийските свирепи планини са за туристите, които обичат да им е студено, мокро, некомфортно; които обожават звука от тракането на зъби, еуфорията от неконтролираните спазми на бясно съкращаващи се в студа мускули, екзалтацията на изгарящите вледенени уши, тъпата болка в мръзнещите стави, безчувствеността на пръстите, режещата сила на вятъра.
Грег ни осигурява точно това – незабравима туристическа емоция сред вилнеещите природни стихии.
Уомбатите (или вомбати) са кротки тревопасни торбести, разпространени в почти цяла Австралия и основно известни още от първата си среща с белите хора като живеещи под земята и прекарващи голяма част от живота си в ровене. Дори в зоопарковете е трудно да се види уомбат на живо, защото той е все скрит в някой тъмен кух дънер. И спи. Дневното работно време на туристическите атракциони съвпада с дългата му сиеста – той е активен нощем. Тасманийските уомбати обаче са различни. Имат си пак подземни жилища и цели комплекси от тунели и дупки, изравяни и обитавани с поколения, много подобни на хобитско село, но живеят навън и даже не се плашат от хората. Ама изобщо. Има много случаи на мъжки уомбати, отправили предизвикателства и нападнали преминаващи автомобили (предимно посред размножителния сезон – любовта и ревността са слепи). И като напада коли, че и става причина за тежки автомобилни катастрофи, да не си помислите сега, че уомбатът има дори бегли шансове да се класира в същата категория като четириколесните. Той е пухкав, тромав хамстер с наднормено тегло – обичайните му размери са от 50 до 130 сантиметра и от 20 до 40 килограма. Компактен и закръглен, има силуета и моториката на добре тапицирана табуретка. С мила муцунка.
Според Грег разликата в поведението на континенталните и тасманийските уомбати се дължала на дивото куче динго. Такааа, тука сега да обясним, че макар навсякъде да пише, че дингото е австралийски хищник, то не е чак толкова австралийско като кенгуруто, коалата или уомбата. Кучето динго е пришълец от Азия. Дали е придружавало хора при тяхната миграция из южните морета, или е прекосило при ниско ниво на световния океан, е малко неясно, но има доказателства, че кучета динго обитават Австралия от 4000 години. Тасмания по това време била отдааавна отплaвала от австралийските брегове и съответно останала недостъпна за пешеходни мигриращи хищници.