Докато чакаме на опашка, за да влезем под водопада, един от посетителите с аборигенски произход се обръща към водата, вдига към устните си дълга черна широка тръба – диджериду (аборигенски традиционен музикален инструмент, изработен от дърво) и издава с него нисък, гърлен, протяжен, безкраен, дълбоко разтърсващ звук. Времето спира. Вселената се изпълва с тъга и неизразима самота. И за няколко мига всички ставаме участници в древен ритуал. Вибрацията в стoмаха ми стихва постепенно като замлъкващ стон, аборигенският музикант отлепя устни от инструмента и се отдалечава по пътечката. Останалите туристи се споглеждаме все още безмълвни и замръзнали на местата си. После светският шум се възражда отново. Боговете са поздравени, наш ред е да видим пещерата.
За рисковете на Ози имиграцията
Имаме такъв късмет, че не сме имигрирали в Бризбън 100 милиона години по-рано! Щеше да е класическо „на грешното място и в грешното време“. Паяци и прилепи, ха! Даже сидненският фуниеплетач изглежда като палав третокласник в сравнение с изконния обитател на Австралия, който ме посреща на входа на Музея на Куинсланд.
Прилежно сглобеният десетметров скелет на мутабуразаурус приветства всеки посетител с гърлен звук, възкресяващ неизбежно спомени за най-кървавите сцени от „Джурасик парк“. Вегетарианец бил. Уж. То сега е лесно да обявяваме кокалите му за вегетариански, ама я да бяхме наоколо по негово време… С тая зъбата паст, гостоприемно ухилена в цялото си исполинско съвършенство, ми се вижда бая запален по дивеча, дето влиза безстрашно през автоматичните врати. С облекчение се скривам зад ъгъла на експозицията на куинсландски „икони“. (В англоговорещия, предимно протестантски, свят „икона“ не е непременно религиозно изображение. Може да значи и това, но обикновено се използва в преносен смисъл и означава емблема, символ, събрал в себе си идеята, есенцията; нещо, което дава безспорна идентификация.)
Та символите на щата Куинсланд се оказват неочаквано разнообразни (поне за мен). Варират от чували от зебло с щампа „Куинсландска захар“ (захарната тръстика и до ден днешен е най-важната земеделска култура), през лечебни мазила, съдържащи игуанска слюнка, пот и мас (!), през мангово дърво и яркосини пеперуди, та до Големия бариерен риф – най-големият жив организъм на планетата, бира с многозначителната марка ХХХХ, къщите на кокили, наричани куинсландъри, небостъргачите и бeзкрайните плажове на Голд Кост, субтропичните джунгли с исполинската смокиня удушвач и, разбира се, тръстиковата отровна жаба – толкова отвратително грозна и грамадна, че просто си плаче да я канонизираш за икона. (Справедливостта изисква да уточня, че въпросното земноводно не е тукашно. Внесено е от Южна Aмерика, за да помага в борбата с някаква муха вредител по захарната тръстика. Както винаги става с такива псевдогениални решения, жабата не се заинтересувала от мухата, ама хич, обаче се размножила неконтролируемо и понеже е ужасно, адски, неописуемо отровна, се е превърнала в грандиозна екологична катастрофа за целия континент. Досега е заела Северните територии, части от Западна Австралия и Куинсланд. Никой не може да спре победоносния и поход на юг. Даже австралийската армия участваше в кампанията по едно време, но не съм чувала да се хвалят с успехи на този фронт.)
И тук пак ми се натрапва мисълта за грешното време и място. Ако бях имигрирала в Австралия само преди 100 години, щях сигурно да се казвам Изаура и да бачкам на тръстиката. Което пак не е много зле, като си помислиш, защото други още петдесет години назад във времето, и щях да съм британска затворничка, заточена на другия край на света за кражба на панделка, в невъобразим смъртоносен гингирлик, сред паяци, крокодили и други затворници, с много малки шансове за оцеляване.
И като стана дума, направи ми впечатление, че никъде в Музея на Куинсланд не се споменава за затворническото минало. Никъде! Изобщо, интересни музеи имат в Даун Ъндър („даун ъндър“ означава нещо като „там отдолу“, както наричат Австралия и Нова Зеландия, защото били разположени „отдолу“ на глобуса). Новозеландските нямат датировка на артефактите от маорски произход (щото, ако вземат да ги датират с радиоактивен въглерод, току-виж се оказало, че маорите са изпреварили белите колонизатори само с двеста-триста години и не са никакви коренни жители), в австралийските пък изобщо не се споменават първите петдесет години от колонизацията. Доскоро и аборигените не са били споменавани. Нищо, че техните артефакти датират от 40 хиляди години преди наши дни.