Последният ни ден на тасманийска земя е посветен пак на Лонсестън. Този път окъпан в слънце. Пием дъъълго кафе в централната пешеходна зона, зяпаме витрините на книжарничките и бутиците, снимаме си разкошнa архитектурa и се дразним неистово от звъна на градския часовник.
Всеки австралийски град си има кула с часовник в центъра. Обикновено в елегантен европейски стил от края на XIX век. Винаги поддържана, реставрирана и прекрасна. Много хубаво, нямам възражения, даже ми е мило, драго и родно. Пък е и полезно – ако те мързи да си вадиш мобилния телефон от джоба, може пак да узнаеш колко е часът – само вдигни поглед към часовника. Супер! Всички австралийски градски часовници имат едно леко дразнещо свойство – бият на всеки 15 минути. Което освен натрапчиво е и малко непрактично, не мислите ли? Ако, да кажем, съм достатъчно близо, за да чувам камбаните, звънът би могъл да ми подскаже кое време е, ако отбелязва само кръгъл час. По позицията на слънцето, дължината на сенките или поради факта, че вече съм обядвала и като чуя мелодичния звън, ще си кажа – ах, станало е два следобед, да взема да опека бисквитки за следобедния чай. Или нещо такова. Ако обаче камбаните на часовника бият на всеки 15 минути по един и същи начин, мога само да предположа, че е или кръгъл час, или и петнайсет, или и половина, или без петнайсет. Как това ми помага да се ориентирам??!! Да пека ли бисквити, или...?
Окей. Ясно е, че хората не разчитат изобщо на историческите си градски часовници, за да научат колко е часът. (Нито пък пекат бисквити.) Имат си часовникови кули, защото си ги харесват и обичат да слушат мелодичния камбанен звън. Разбирам. И не възразявам. И аз обичам камбани и мелодичен камбанен звън. Обаче! И тук стигаме до една абсолютно дразнеща, даже направо побъркваща и вбесяваща особеност на австралийските градски часовници. Всички, без изключения и вариации, последователно и неотклонно, униформено, настойчиво и нетърпимо изпълняват една и съща простичка мелодийка. Една и съща! Ще рече човек, че няма друга комбинация от звуци, която би могла да се изтръгне от металното тяло на камбана. Или че обсебен маниак камбанаджия ги е правил всичките. Наслушала съм се до втръсване как градските часовници в Бризбън, Мелбърн, Аделаида, Пърт (!), Хобарт (!!) и Лонсестън (!!!) дин-дан-дон-дин-кат безспирно, копирайки плагиатски лондонския си по-голям брат Биг Бен. На всеки петнайсет минути!
Сбогуваме се с Тасмания от борда на самолетна играчка, кой знае защо, паркирана сред боингите на летището, с която прехвръкваме до Мелбърн. Бризбън ни посреща с проливен дъжд, но този път разнообразен с къртеща небесата гръмотевична буря. Разнебитеното небе се сгромолясва на едри парчета вода. Прогизваме. Котките, къщата и колата са оцелели сред хаоса и наводненията. Нов мравуняк се е настанил в пералнята. Сезонът на потопа продължава.
ТРОПИК НА КОЗИРОГА
Вода
Ако беше възможно да дестилираме Куинсланд, вторият най-голям австралийски щат, и да го предлагаме като аперитив на всеки посетител, той щеше да е екзотичен тропически коктейл на ромна основа, с вкус на захарна тръстика, аромат на ананас, манго и банан, в искрящия тюркоазен цвят на Коралово море, декориран с цъфнал хибискус, палми, платноходки, слънце и ярки коралови рибки.
Седем хиляди километра брегова ивица, простряна от ослепителните плажове и бляскавата урбанистична суматоха на Голд Кост до тъмните води на пълния с крокодили и акули залив Карпентерия и дивите савани и тропически джунгли на безлюдния, щръкнал като акулски зъб, полуостров Кейп Йорк в бруления от мусони и циклони тропик на Козирога. Меката на австралийския туризъм!
И най-известната атракция на Куинсланд, привличаща като магнит посетители от всички краища на света, е, разбира се, Големият бариерен риф. Кой не знай Бариерния риф? Кой не е чувал за него? Най-голямата създадена от живи организми структура на нашата планета. 2300-километрова гирлянда от 3000 индивидуални рифа и 1000 острова. И единствената (след като се изясни, че Великата китайска стена всъщност не се вижда от орбита) създадена от живи организми структура, видима от Космоса. Ирония (или направо космически сарказъм) е, че грандиозното творение е дело не на самообявилия се за „венец на природата“ гръбначен топлокръвен плацентен двукрак бозайник, обитаващ всички възможни екологични ниши на планетата, а на малки невзрачни връстници на еволюцията, съществуващи само в тесен температурен, соленов и дълбочинен диапазон – полипи и фитопланктон.