Понеже нашият прародственик аеробен първопроходец е избрал да диша точно кислород, всеки би се подвел да си мисли, че атмосферата ни вероятно се състои преобладаващо от животоподдържащия газ, нали? Ама неее. Тънката атмосферна обвивка на нашата мила родна планета съдържа само 20 % кислород. Едва една пета! (Започвам сериозно да се съмнявам в интелигентността на всички аеробни.) Останалите 80 % са азот. Който, вдишван продължително при високо налягане, има коварното свойство да се разтваря в кръвта и тъканите. Кротува си там незабелязан и на никого уж не пречи, но само докато гмуркачите не излязат на повърхността. Рязкото понижаване на налягането позволява на азота да се разшири и превърне в газови мехурчета. Телесните течности и тъкани шупват като отворено шампанско. Разбира се, не ни запознават подробно с ефектите от газирането, наричано кесонна болест (понеже инструктажът има за цел да ни ентусиазира за гмуркането, а не да ни откаже завинаги), но аз имам лошия късмет да съм чела за горната болест, водеща до адски болки, парализи, агонии, припадъци и смърт. О, как ми се иска да не бях!
За да разведрим разговора, изоставяме физиологията и преминаваме към урок по физика. Законът на Архимед. „Еврика!“ и плавателните свойства на човешкото тяло. Уж все работи, дето ги знам, но заключението успява да ме изненада: за да се гмуркаш, не е нужно да можеш да плуваш. Е, не вреди, разбира се. Ама не е необходимо условие. Хич. Гмуркачите всъщност само си висят под водата. Има обаче едно друго, единствено и абсолютно необходимо условие за гмуркане – трябва да можеш да... дишаш. Под вода. С въздушен регулатор и въздух под налягане от метална бутилка. (Това ще го учим после в практическите занимания. Сега продължаваме с теорията.)
Следваща тема в семинара са... медузите.
Малки – само 3 до 5 сантиметра, деликатни, прозрачни, с фини, невидими, дълги по няколко метра пипалца. Многобройни. Безчислени. Целогодишни. Невъобразимо и необяснимо отровни. Често смъртоносни. С интригуващото име ируканджи. Незаобиколими. Десетки хора в Австралия пострадват от ужилванията им всяка година. Обикновено оцеляват (последните документирани смъртни случаи са от 2002 година), за да разказват за неописуемите болки, гърчове и трескави видения, които продължават с дни и често завършват със сърдечен удар. Малката деликатна медузка причинява такива ужасяващи страдания, несравними с нищо друго, че са им дали специално медицинско название – синдром ируканджи. Противоотрова не съществува.
Невъобразимо отровна, да. Но не най-отровната. По-отровна от ируканджи, по-отровна от всичко и всички, най-отровното същество на планетата, най-смъртоносното страшилище в океана, причиняващо най-силната болка, позната изобщо на живите същества, е друга деликатна австралийска водна красавица – кубомедузата, наричана още „морска оса“. Значително по-голяма от невидимите ируканджи. И значително по-отровна. Слава богу, не толкова многобройна. Затова пък гарантирано смъртоносна. Любимо обиталище – Коралово море, Големият бариерен риф.
И без да добавяме тук другите симпатични обитателки на Източното австралийско крайбрежие – сините бутилчици (миниатюрни, безжалостно парещи медузки), отровната мида копиехвъргач, акулите, мантите с отровен шип, синьопръстененият октопод – вече е ясно защо гмуркането, плуването и изобщо всяко мокрене в Коралово море става със задължително защитно облекло. Дори на плажа (особено на плажа – крайбрежните плитчини са любимо свърталище за всички морски гадини) къпането в морето е строго непрепоръчително. Защитните мрежи може и да вършат работа срещу акули и кубомедузи, но дребните ируканджи съумяват да се промъкват навсякъде. Ето затова значи нашето симпатично градче с име на плаж си няма плаж, а поддържа скъпа изкуствена лагуна за къпане. Затова всяка реклама на хотел в тропиците предлага снимки на разкошни басейни заедно с великолепните морски пейзажи. (Пък аз все съм се чудила кой ще им ходи в глупавите басейни, ако има възможност да плува в океана. Мда, невежа съм била.)
И за да приключим вече тягостната тема с отровните обитатели на кораловия риф, преминаваме към последната забрана – при никакви обстоятелства не бива да пипаме коралите. Нито да стъпваме по деликатните им многоетажни структури. Не само за да не ги повредим и унищожим, но и за да опазим незащитените си длани, лица и глезени от мощните токсини на нежните, развявани от движенията на водата полипчета. С други думи – всичко е отровно и потенциално смъртоносно в подводния свят на рифа. Поредното потвърждение на вездесъщия куинсландски принцип – което не се опитва да те изяде, е достатъчно отровно да те убие.