Следващата зала ме оставя с увиснало чене. От благоговение. Аз, нали съм родена в бедна на природни ресурси страна, проявявам естествена склонност да се захласвам по минерални богатства. Скъпоценни камъни, благородни метали, лъскави нещица. Експозицията, посветена на минната индустрия и минералните залежи на Куинсланд, прилича повече на обзорен урок по химия с обилни нагледни материали. Цялата Менделеева таблица е изредена в списъка с изнасяните от щата суровини. Тук се добиват също 95 % от световните опали (опалът е националният скъпоценен камък на Австралия). Вярно, че в бижутерските магазини на Бризбън могат да се видят по-богати колекции от този камък, но музейната изложба на сапфири определено хваща окото и би била съвсем на място в чиято и да е хазна. Грабват сврачешкото ми внимание и купищата кристали и лъскави рудни бучки. Това алуминий, мед, цинк, сребро, злато, олово, титан и разни други, дето не им знам българските имена, а може и никога да не съм ги чувала. Абе, експозицията си е като пещерата на Аладин – пълна със съкровища. Приисква ти се да промълвиш на излизане „Сезам, затвори се!“.
Виж, трагичната участ на гигантската морска костенурка не успява да ме развълнува, може би защото съм още под впечатлението от срещата с двата куинсландски крокодила. (И те са застрашени от изчезване, представете си!)
Сладководният австралийски крокодил е такава една симпатична животинка, зъбатичка и покрита с плочки като нещо праисторическо (каквото е) или другопланетно (каквото може и да е). Плацика се из разни езерца и рекички, скрит под водата, диша си през ноздрите отгоре на носа и като си хареса някое кенгурце или птица, дошли на водопой, се изстрелва като навита мощна пружина, сграбчва жертвата в желязно яките си челюсти, замъква я в дълбокото и никой никога не я вижда повече. Перфектна машина за убиване! Не пораства повече от 3 метра, а на тегло достига само 600 килограма. Хора напада рядко. По австралийските стандарти не е особено опасен. Безобидна душичка, с други думи. Да не се бърка със свирепия си побратим – соленоводния (естуарен) крокодил.
Значи, ако го гледате на картинка или достатъчно отдалече (например от самолет, аз не бих го гледала по-отблизо), може и да не познаете веднага соленоводния крокодил. Пак си има зъби, плочки, челюсти, пак си лежи под водата и само носът му се подава отгоре незабелязано. Единствената разлика е, че този път водата е солена (т.е. може да си лежи не само в реките, но и в лагуните, по плажовете и въобще навсякъде). Обаче! Не се подлъгвайте по привидните прилики. Този братовчед на сладководното безобидно зъбато достига до 7 метра дължина (СЕДЕМ!) и до 1000 килограма (ЕДИН ТОН!) тегло. Има избухлив нрав, напада всичко, което се движи (включително лодки), и жалките хилави двуноги нямат никакъв шанс. Ако не е еволюирал значително през последните 200 милиона години, то не е, защото е тромав (всичко друго, но не и тромав), a защото е съвършен. Единствената опасност на тази планета, за която дори безстрашните австралийци говорят с респект, е соленоводният крокодил. Слава богу, в Музея на Куинсланд го има само на снимка!
И ако си мислите, че с това музейните страхотии са приключили, и вие като мен грешите. Следват безброй остъклени витрини с милиони препарирани насекоми. В стройни редици, във всякакви форми и размери. Не мога да се въздържа да не спомена австралийската заравяща се хлебарка – най-голямата в света, на тегло стига до 35 грама, което е повече от две домашни мишки или 35 гигантски американски хлебарки!!!
Естествено, прекарвам много време пред витрините на паяците и когато стигам до змиите, нервите ми са вече така износени, че почти препускам между отровните и неотровните такива. Успявам само да забележа, че от всяка разновидност има по няколко в различни цветове: зелен, жълт, кафяв тай-пан (всичките смъртоносни); бял, жълт, петнист питон (неотровни); зелена, кафява, черна змия (и трите са умерено отровни) и т.н. В панически бяг се озовавам в секцията на растенията и си отдъхвам с облекчение – тук се надявам да има само красиво цъфтяща, уханна, субтропическа флора. Не би. В добавка към всичката отровна, хапеща, нападаща, разкъсваща, пареща, щипеща и полазваща фауна, за която вече знаех и бях, така да се каже, подготвена, научавам, че си имаме и цяла плеяда отровни растения. Прескочих ги. Направо зарязах целия етаж, посветен на куинсландската природа, и атакувах секцията за аборигенска култура.
Където умрях от скука.
Първо, който е подреждал експозицията, очевидно е нямал сърце за тази работа – празно, голо, с едни големи черно-бели снимки без никакъв текст. И копия на статии от вестници. Нелепо. Второ, чела съм, че подобен проблем имат и други австралийски музеи – произведенията на аборигенското изкуство и занаяти са сакрални и са табу, т.е. не могат да бъдат излагани на показ. Снимките на мъртви хора също са табу. Както и имeната им. Тъй че, за да прикрият очевадната липса на експонати, уредниците на уважаваната институция са създали лабиринт от паравани. Истински капан за наивници като мен. Послушайте ме, ако някога решите да ходите там, носете си вода и храна за три дни. Ако сте късметлии, ще намерите изхода, преди да се дехидратирате до смърт или да се гътнете от отегчение.