За финал минаваме един бърз курс по подводни комуникации с жестове и сме готови за първото си гмуркаческо приключение.
Междувременно жестокото вълнение превръща главната палуба в сцена на пиянска оргия. Смелчаците, които се опитват да ходят, залитат, падат, стават, пързалят се по непредвидимо променящите се наклони на мокета, превиват се от смях, лазят, въргалят се по пода и дори с любезната помощ и подкрепа от опитния персонал често не успяват да се задържат на краката си. Останалите пътници са се наредили рамо до рамо на задния борд и се редуват да хранят рибите, или са се прострели в несвяст по мократа палуба и смучат лед. Купон! А още никой не е слагал капка алкохол в устата си.
Обличането на прилепналите защитни костюми от ликра в тези условия не е по-трудно от обуването на дамски чорапогащник на гърба на бясно препускащ необязден жребец. Забелязвам, че момчетата имат по-сериозни затруднения (липсва им опит с чорапогащници явно), по пет пъти събуват и обуват безнадеждно усуканите крачоли. После ни раздават колани с нанизани тежести – големи буци олово, приличащи поразително на нещо, изобретено от италианската мафия с цел ефикасно отърваване от трупове. Закопчавам катарамата на кръста си и мигом започвам да се тревожа за личната си плавучест. Допълнителното тегло има все пак положителен аспект – намалява значително опасността бурният вятър да ни отвее от палубата. Кислородните бутилки и всичките им придружаващи маркучи, клапи, регулатори, вентили и манометри са закрепени на жилетки и се слагат много лесно – просто обличаш жилетката. Кой знае защо, ме карат да седна, преди двама души да ми асистират с нахлузването и закопчаването. Сякаш съм тригодишна и не мога да се обличам сама! Все така седнали, слагаме маските, плавниците и тестваме въздушните регулатори. Окей, всичко изглежда да работи. Вече окончателно сме заприличали на черни тюлени, омотани в маркучи, жълти пластмаси и часовници, така че можем да преминем към тестовете във вода. По команда ставаме от местата си. Успяват да станат някои – по-ячките – с пъшкане и необичайни чупки в кръста. Другите се сриваме обратно, предадени от колабиращите си колене. Какво е станало с гравитацията??!! Планетата се е повредила! Човек да не иде на почивка значи – не само времето, ами и физичните закони мигом излизат от строя.
Теглото на цялата гмуркаческа екипировка е 20 килограма – хилят се инструкторите, докато ми помагат да се изправя на крака. Сега вече съм абсолютно убедена, че моят подводен маршрут ще е праволинеен и еднопосочен като влак стрела до океанското дъно. Не знам с какво си навлякох гнева на мафията, но тя днес ще се отърве от мен безпроблемно и завинаги. В дива паника опитвам трескаво да намеря катарамата на колана с тежестите сред цялата плетеница от закопчалки, маркучи, ципове и въженца, с тайната надежда да го откопчая, преди да ме е завлякъл 20 хиляди левги под водата да правя компания на капитан Немо. Напразно! Омотана и окопчана съм неспасяемо като терорист камикадзе, опасан с детонатори и взривни вещества. Няма измъкване! Оставям се безпомощно на двамата яки млади мъже да ме спуснат полечка във водата. На последното стъпало се сбогувам със земния светлик, усмихвам се храбро за сбогом на детето си и фаталистично се отпускам в бездната.
О, чудо! Не потъвам! Поне не мигом. Не и с безколебателната целеустременост на цопнала ютия, която очаквах. Архимед трябва нещо да се е объркал. Законът му не работи! Абе изобщо цялата физика не е в ред. При настоящото си тегло трябва да измествам вода като бетонен блок, а пък аз почти успявам да плувам на повърхността. Рея се като изтърван балон. Не че имам нещо против, не ме разбирайте погрешно, много даже съм щастлива, ама все пак откритието, че най-фундаменталните физични закони, в които с десетилетия безрезервно съм вярвала, са грешни, е доста шокиращо и навеждащо на философски размисли. Обаче кой ти има време сега за философии?!
Сортирам паникьосано маркучите, плъзнали като горгонски коси във водата край мен, с неописуемо облекчение разпознавам въздушния вентил, продухвам с всичка сила водата от него, захапвам гумата точно според инструкциите и най-после идва страшният финален момент. Онзи, дето все отлагах, за който старателно се опитвах да не мисля, който ме парализира от ужас, но повече не мога да го избягна. Трябва да вдишам дълбоко, с широко отворена уста, стиснала отчаяно в зъби гумите на мундщука. Очаквам целият океан да нахлуе в дробовете ми. Очаквам да ме задави лютенето на солта. Очаквам края и тъмнината. Задушаване. Удавяне. Изгаряща болка и смърт. Но те не идват. Издишвам невярващо сред безброй бълбукащи въздушни мехури.