Дишам! Под вода!
Започва животът ми на аквариумна рибка. И ний летим, летим, летим... Летим над вълшебна изумрудена бездна. Плъзгаме се бавно надолу като в сън. Като в космически спускателен апарат на планета с течна атмосфера. Планета с високоразвита цивилизация. И без гравитация. Градовете и се извисяват многоетажни, терасирани, ефирни, покрити с цветни градини, декорирани в ярки цветове. Изненадващи. Необикновени. Неземни. Екстравагантни. Гъмжащи от живот. Във всевъзможни форми и цветове. В невъзможни цветове! Когато Създателят е правил кораловия риф, трябва да е бил щастлив и вдъхновен. Може би влюбен. В светлината, цветовете, формите. В живота.
Кораловите градини, тълпите яркошарени рибки и издигащите се към повърхността въздушни мехури окончателно ме убеждават, че сънувам. Цветните сънища на аквариумна рибка. Не! Анимационните сънища на художник фантаст с разюздано въображение. И силно изразен далтонизъм. Луд. Но непостижимо талантлив. Червени дървета, лилав храсталак, оранжеви ветрила, сини туфи, зелени еленови рога, риби, раирани в синьо и жълто като полицейски коли, други оранжево-пурпурни, розово-зелени, трети изрисувани със сложните заврънкулки на неразрешим лабиринт. Гигантски сини мозъци. И червени. Розови спагети и макарони. Странни жълти гъби. Лилави дългокоси перуки. Разноцветни развлачени прежди.
Чудовищна мида с размер на нощно шкафче и индигова пулсираща плът притваря заплашително древните си черупки. Кръглият и отвор пулсира страховито. Старая се всячески да спазвам дистанция и да демонстрирам искрените си намерения за ненамеса в безгръбначните и мекотелни работи. Прелитащи електриковозелени скариди размахват кокетно пищни розови воали. В каньоните на чуждопланетния град срещаме риби папагали, риби ангели, риба клоун, риба хирург, риба тромпет, риба старши сержант, риба огнен лъв, риби зебри, бикоглави риби. Риби чудо невиждано. Риби фантасмагории. Невъзможни, измислени. С пипала, крила, рога, човки, наметала, с фалшиви очи на гърба, с тънки крачка, шипове, странни петна. Разцъфнал с искрящо бели звездички мокет. Нежни анемонии, милиони деликатни полипчета. Махат с ръчички, танцуват прелъстително, сънено. В транс. Рибки се гмуркат игриво в дебелия им килим. Въргалят се като кученца в цветните им губери, крият се под шапките на ексцентрични гъби, трупат се в гъсти шарени тълпи и се разпръскват внезапно без предупреждение. Като избухваща празнична заря. Като разлюляна завеса от мъниста. Разбягващи се минигалактики. Торнадо от цветни искри. Фиеста от точки, райета, петна и пембета, ресни и пискюли. Карнавал на чудесата. Фестивал на живота и невероятното му разнообразие. Цветна поезия без думи. Тържествена симфония без звук.
Инструкторът стисва изненадващо ръката ми – прави ми настойчиво знак да дишам. Да дишам? Нима съм спряла? В унеса си съм забравила да спазвам единственото задължително условие при гмуркане. Оформям с пръстите си кръгче – знак, че съм окей, и за доказателство прилежно започвам да вдишвам и издишвам. С мощно бълбукане и подобаващи облаци от въздушни мехури.
Спускаме се още по-надолу сред лабиринта от тесни алеи с надвиснали туфи корали. От варовиковите процепи надничат странни ярки същества. Оживели герои от детска книжка за оцветяване. Връхлитат ни внезапно и тихомълком ято миниатюрни неонови рибки. Висим омагьосани в гъста супа от сребърни топлийки. В брилянтно желе от хромирани кламерчета. Платинена лапавица вилнее беззвучно и ни оставя без дъх с красотата си. И пак болезненото стискане на пръстите – дишай! Уф, ама че досада – дишай, та дишай! А уж гмуркането трябваше да е лесно. Правя демонстративно малко въздушни балони – ето, дишам, оставете ме на мира! Искам да съзерцавам. Да се разтворя в прекрасния приказен свят край нас. Да съм оцветена картинка в детското рисувателно блокче. Да изследвам любопитно чуждата планета и непознатите и форми на живот. Искам да видя какво има там под онази дантелена цикламена стреха, какво се спотайва в петнисто-яркия сокак, а това долу галактически парламент ли е с амфитеатралните си тераси, населени с невиждани представители на чужди цивилизации. Посягам да докосна поредната абсурдно боядисана рибка, която виси току пред лицето ми. Голите ми пръсти се плъзват по ситни люспи и пъргава, пърхаща плът. Мърдаща. Жива. Изстрелва се светкавично, но спира наблизо и пак се отдава на безцелна неподвижност. Близки срещи от трети вид! Опитвам отново и пак успявам да погаля синичкото плоско телце. Това вече е сигурно доказателство, че сме в сън. Кой е чувал да се галят тропически рибки наяве?! Ясно е, че бълнувам.