От подмолите на импозантната коралова архитектурна вакханалия изплува тържествено 60-килограмовата Присила. Гигантската океанска треска, която обитава лагуната и с която са ни полуобещали да се срещнем. Ярко, двуметрово синьо-зелено чудовище, което би могло без усилие да ме глътне на две хапки. Горещо се надявам изобилието от гуми, маркучи, метални цилиндри, лъскави манометри и шарени пластмаси да ме правят силно неапетитна плячка в праисторическитe и очи. Дебелите лилави бърни примляскат беззвучно и миролюбиво (в смисъл че не се виждат три реда остри като триони зъби), голямото кръгло око е безразлично. Подводният цепелин виси уж незаинтересовано на няма и една ръка разстояние от нас (никой обаче не се изкушава да го докосне), ама всъщност май се наслаждава суетно на вниманието на възбудената тумба опасани в маркучи тюлени. Само леко мързеливо полюшване на опашката, и сините перки скоро потъват невидими в синьото на дълбините под нас.
Издигането към повърхността е устремно, ярко, сияйно, вълнуващо. Като забавени кадри на излитане в Космоса. Май пак сдържам неволно дъха си, докато се извисяваме в центъра на светлинното хало. Най-после пробивам стъкления таван на аквариума и съм на повърхността – сред пяна, вълни и вятър. И звуци. С облекчение изплювам омразната гума. Челюстите ме болят от стискане. Очите ми са уморени от цветове. След покоя и безмълвието на рифа горният свят ми изглежда разбунен, нервен, хаотичен.
Естествено, забравила съм вече за гравитационната аномалия и собственото ми тегло ме изненадва неимоверно, докато изкачвам трите стълбички до палубата. Коленете ми се сгъват безпомощно. Добре, че има пейки за сядане! Та не се налага да коленича пред неумолимите закони на физиката. След току-що преживяната невероятна емоция, след споделените мигове на неземна красота, след екстаза на чуждопланетната разходка, след магията на подводния свят, с инструктора и другите гмуркачи се прегръщаме спонтанно като стари приятели. (Доколкото може да се нарече прегръдка несръчното поблъскване на кислородни бутилки, намотани маркучи и ръбести маски.) Нямаме думи да изразим залялото ни безпричинно щастие. Гледаме се безмълвно с разширени невярващи очи.
Свирепият вятър ни пронизва безмилостно и охлажда бързо емоциите.
Вятър
Следващото утро ни посреща с добрата новина, че вятърът е спаднал до нищо и никаквите 24 възела и дори се очаква облачността да се разкъса. Идеално време за ветроходство! Нали?! – ободряваме се взаимно, докато зъзнем търпеливо в късите си гащи и плющящи тениски на откритата палуба на „Камира“, 26-метров бонбоненолилав катамаран, новозеландски дизайн (естествено! – кой друг ще избере подобен безумен цвят за яхта?!), пуснат на вода в Окланд през 2004 година с името „Цунами“. Но сърдечните, мили, несравнимо тактични новозеландци го преименували незабавно след чудовищното коледно цунами същата година – в знак на уважение към жертвите. Така се появила „Камира“. На езика на австралийските аборигени – Родена от вятъра. Елегантна, огромна, предизвикателно лилава. Даже въжетата са в нежна лавандулова окраска. (Басирам се, че са специална поръчка. Някак си се съмнявам в комерсиалния ефект от масовото производство на лилав такелаж.)
Създателят на рифа явно е изчерпал всичките си екстравагантни идеи, разточителност и запаси от цветове при изработката на подводния свят, та като дошло ред да прави надморската част, по-скромно и пестеливо се е изявявал – като Пикасо в синия му период. На моменти чак посягам да си сваля сините очила. Сред 78-те нюанса на изумруденозелено, сребърен тюркоаз, индигово кадифе и копринен аквамарин, доминиращи околната небесно-морска шир, декорирани сдържано с бяла пяна и тук-там бели платна по хоризонта, нашият обтекаем розов бонбон с очеизбождащо жълти табелки и детайли е уместен точно колкото олигавена близалка върху полиран гранд роял. Обижда погледа като пънкарска значка на рокля от „Версаче“. Калинка във ванилов сладолед. Набива се на очи от километри. Предизвикателна и шармантна. С вдигнати платна на могъщата 33-метрова мачта се превръща в гигантска екзотична пеперуда. С виолетови крила.
Разбира се, третират ни като добитък (какъвто е международният етикет за посетители на яхти). Седнете от тази страна на лодката. Моля! По-нагъсто, по-нагъсто! Не стъпвайте по въжетата! И не се подпирайте! Събуйте си обувките! Не сядайте тук! Пазете си главата там! Преместете се сега на подветрената страна! Не се облягайте на мачтата! Не си оставяйте багажа на палубата! Не влизайте в каютата! Не стойте пред кормчията! Не стойте зад кормчията! Изобщо нямате работа край въжетата, мачтите, руля, гика, навигаторското място, кокпита (то други места и не съществуват на яхта). С Бояна откриваме островче на спокойствието, където не пречим на никого и не ни заплашват профучаващи гикове, гилотиноподобни плъзгачи, размотаващи се въжета и изискващи донатягане макари. Между двата корпуса на катамарана, точно под предното платно е опъната гигантска мрежа с размерите на поне десетина хамака. Просваме се в нея като уловени в талян русалки и слушаме свистенето на водата само на педя под нас.