Вече на кея, немеещи пред сияйната техно хубост на 430 коня, натикани в обтекаема пластмасова кутия с японски дизайн, получаваме малко специфична информация за настоящите морски условия – умерен вятър и вълни по метър и нещо. Със зайчета. Идеално време за разходка по островите – според човека торнадо, – най-доброто от седмица насам! Идеално гладкото изумрудено огледало на добре защитеното яхтено пристанище не ми дава никакъв повод за съмнения в твърденията му. Междувременно вече сме обяздили конете (под завистливите погледи на абсолютно всеки мъж и кучето му на брега), завъртели сме ключовете в стартерите и сме се цопнали във водата с колективната грация на ято танцуващи двуглави лебеди. (Девойката кара, аз го играя втора глава.) Въртим се бавно около себе си в самовлюбен транс. На безопасно разстояние един от друг. Четирите джета се подреждат в разтеглена колона подобно на патенца след майка си, водачът ни подканва с жест да го следваме между яхтените стоянки с предпазливата скорост от точно 7 километра в час (показва ни настоятелно с пръсти), танцуващите лебеди излизат от вглъбението си и потегляме. (Тук му е мястото за малко музикална класика зад кадър – увертюра от „Лебедово езеро“.)
Първите три минути са идилична разходка сред закотвените яхти. (Чайковски е сменен от „Диана експрес“ – „Над морето изгрява денят. И блестят върховете на мачтите...“.) После излизаме от тесния канал, ускоряваме и внезапно някой започва да пищи с всичка сила в главата ми. Даже май и в гърлото ми. С моя глас! Достатъчно мощно, за да надвика свирепото ръмжене на 40-те дузини коне под нас. Защо конете ръмжат, а не цвилят, да речем, и откъде накъде вълнението се характеризира с наличие на зайци, а не на някоя по-вероятна морска твар, е, честно казано, последната ми грижа в момента. Много повече бих искала да знам кой и защо си присвоява правото да ползва гласа ми за такива неподходящи и недоблестни дейности като нечленоразделно истерично пищене, сподавени вопли и неясни отчаяни молби.
Семейното ми превъплъщение в Шумахер явно също е заинтригувано, защото отпуска рязко газта и в настъпилата относителна тишина излайва през рамо: „Мамо, моля те, престани!!“. Кой? Аз??!!! Аз изобщо нищо осъдително не правя. Даже напротив – много старателно следвам инструкциите да се държа здраво за водача на превозното средство и да се накланям заедно с него (т.е. с нея) навътре към завоя, за да помагам в управлението на своенравната конница. Опитвам се да кажа нещо много кратко и убедително (защото не мога да се надвиквам дълго с шума на двигателя), но с ужас чувам от устата ми да излизат все същите несвързани, приплакващи молби: „Моля те, моля те, моля те!!! Карай по-бавно! Много, много, много те моля, не вдигай по-висока скорост! Ужасно ме е страх! Ох, моля те, моля те, моля те! Виж какви големи вълни!“. На което детето съвсем основателно (дори аз трябва да призная) отговаря с известно недоумение и неприкрит сарказъм: „Аз не бях дори вдигнала 40. Нали знаеш, че трябва да поддържаме минимум 50 километра в час?“. Да, знам. „Мамо, моля те, успокой се!“ – с наставническия тон, който аз използвах някога за разговорите ни на тема призраци/крадци/чудовища/извънземни в тъмното зад прозореца на детската стая. Засрамена, обещавам тържествено да си държа устата затворена.
Удовлетворена, джет водителката дава рязко газ (още не е свикнала с чувствителността на ръчката), ускорението ни подхвърля мощно (добре, че и двете сме се вкопчили с всички възможни крайници в хлъзгавия мустанг под нас) и пищенето започва отново. Фалцетно и без особени вариации в молитвената тематика. Единствената разлика е, че този път притежателката на половината ми гени (трябва да е придобила по-качествената половина) ме игнорира напълно, привежда се напред с напрежението на готова за скок пантера и ни понася вихрено по изгладената синусоидна следа на предходния джет. Аз съм се залепила за гърба и като пощенска марка и си мечтая страстно да я върна на сигурно място в утробата си, където няма да има достъп до джетове и други скоростни машини.