Слаломираме по нещо като пъртина, издълбана от другите джетове сред силно насечения воден терен от неспирно издигащи се остри връхчета и внезапно пропадащи падини. Всяка секунда ни отдалечава от брега, вълните стават по-високи и вятърът се усилва. Водните пръски се забиват болезнено в незащитените ни кожи, дори с плътно прилепналите очила стискам неволно клепачи под всеки мощен абразивен шамар. Широкополата шапка е отдавна отвяна и вързанките се впиват дълбоко в гърлото ми в ефикасната давеща хватка на професионален удушвач. Изумително, ама това не намалява ни най-малко способността ми за виене и пищене. Опитвам се да отделя поглед от ужасяващо увеличаващите се цифри на спидометъра. Дори замижавам, но нищо не помага – и със затворени очи чувам усилващия се грохот на мотора, усещам постоянния натиск на ускорението, втвърдяването на мускулите на шофьорката и затягането на гаротата около гърлото ми.
Въпреки усилията на безстрашното ми момиче дистанцията между нас и предния джет се увеличава непоколебимо. Пука ми! Важното е да не се пребием. По-добре така! „Не се опитвай да ги настигаш! Поддържай постоянна скорост!“ – каканижа настоятелно ту в лявото и, ту в дясното ухо (според това какъв завой правим и накъде се накланяме), но скоро съм принудена да оттегля последното си изказване. Изоставането ни има един непреодолимо, безжалостно неблагоприятен ефект – гладката следа, по която се движехме с лекота, е вече заличена. Островърхи стъклени пирамидки израстват внезапно на пътя ни в най-непредвидими конфигурации, срещат се и се възправят с обединена мощ или се сриват жалки току пред носа на ямахата. Гонят се, боричкат се, крият се една от друга или се прегръщат влюбено. Машината не е достатъчно маневрена, за да ги избягваме, и скоро пътуването се превръща в дива поредица от челни сблъсъци и неочаквани ускорения, бясно мятане и внезапно пропадане. Спидометърът полудява. Морската повърхност пред нас наподобява пиковете на кардиoграмата ми.
Водачът ни най-после забелязва, че сме безнадеждно изостанали (в непростим разрез с правилата на екскурзията и неговите лични настойчиви съвети), и дава сигнал за спиране. Не мога да повярвам на късмета си – живи сме, даже всичките ни крайници, изглежда, като да са си още на място, никой не кърви в смъртна агония и навярно сме преполовили разстоянието до най-близкия остров. Имам неблагоразумието да погледна часовника и той убива всичките ми положителни мисли – от началото на екскурзията сa минали 10 минути. Десет минути!!!! Какво ти преполовяване, ние не сме дори започнали! И последната капка надежда се изтича от тялото ми. Водачът дава знак да сменим местата си в ескорта и потегляме. Гаротата ме души безмилостно. Защо не свалих проклетата шапка, докато бяхме спрели?!! Водни пръски впиват милиони хищни стъклени зъбчета в плътта ми.
Момичето герой успява да ни удържи в курса и на гърба на бесните жребци през следващите два часа. Почивките са кратки, само колкото да позираме театрално ухилени пред някое островче, приказно пясъчно плажче или милионерска къща в забутано заливче. Отчаянието ми не познава граници. Мечтая за сушата страстно като корабокрушенец. Сляпа за хубостите на водната шир. Глуха за песента на моторите.
Ни живи, ни умрели, слизаме на плажa на подходящо наречения Дейдрийм Айлънд (остров Дневен сън). В моите очи скромният туристически комплекс се издига високо в ранг на блян и сбъдната мечта. Земя!
Нито забелязвам какъв е обядът, нито усещам вкуса му. С Шумахерчето сме прекалено заети да си разказваме една на друга колко ужасно много сме се страхували и колко по-ужасно повече се страхуваме от предстоящите изпитания. Бързо стигаме до фазата на съперничество – за мен беше по-страшно, защото трябваше и да карам, и да слушам писъците ти; аз се страхувах повече, защото не карах и не виждах добре зад гърба ти; не, по-страшно беше отпред, ти ме стискаше толкова силно, че не можех да дишам; аз не можех да дишам заради проклетата шапка! Най-неочаквано се сдобивам с шампионската титла в състезанието „По-по-най-страхлив“, като откривам невъобразимо дълбока и внезапно адски болезнена кървава рана от вътрешната страна на петата си. Нямам идея как се е появила (макар че имам май мъгляв спомен за отчаяно притискане в пластмасовите хълбоци на японския необязден звяр с точно тази част на ходилото), но е достатъчно покъртителна, за да ме изведе далеч напред пред претендентката – тя не успява да открие по себе си необясними травми, поне не видими такива (иначе и двете се чувстваме като разглобени от всичкото блъскане и мятане), и за момент изоставяме темата.