Полежаваме на едрия коралов пясък, докато чакаме група мюсюлмански девойки с фереджета и дълги рокли да се повозят до насита с нашите джетове. Гледката е уникална и си заслужава. После поим конете с гориво и пак се мятаме по седлата.
Битката с водната стихия по обратния път до Еърли Бийч е не по-малко кръвопролитна, чутовна и славна. Вятърът се е усилил болезнено, вълнението се е повишило зловещо, слънцето пече изпепеляващо. Погълнала съм вече двугодишната си дажба от сол. Препускаме диво през изумрудени планински вериги от стъкло. Които ни млатят яко с кристални боксьорски ръкавици. От грохота на двигателя не чувам рева на тълпите, но все пак усещам, че има нещо дълбоко несправедливо и нечестно в боксьорския мач. Май сме попаднали в грешната категория и съперникът ни превъзхожда стократно. Смелата ми шампионка се опитва да му избяга – привежда се бързешката, прави резки завои и понякога успява да ни измъкне на косъм от поредния унищожителен удар, но е повече от ясно, че нокаутът е само въпрос на време. Ние сме изтощени, а противникът е неуморен. И безжалостен.
Протривам си брадичката от усилие да я притискам в грапавата спасителна жилетка на детето. Океанът налива сол в раната на петата ми, превръщайки пътуването в инквизиция, а мен в мъченица. Ако ме изяде акула ей сега, ей тука в архипелага на Света Петдесетница, църквата ще има всички основания да ме канонизира. Мъченица на туристическата индустрия. А пътеписите ми, прекръстени на „Житие и страдание грешнаго туриста“, ще се продават по агенциите за екстремни спорове като индулгенции.
Щях отдавна да съм припаднала от страх или поне изпаднала в кататония, ако не се налагаше да гледам с четири очи да не блъснем морска костенурка. Или акула. Или рибарска лодка. Кит, делфин, гигантска медуза, шамандура, водолаз, плувец, крокодил. Нещото, за което изобщо не гледам, с ни едно око, е… самолет. Приводнява се без всякакво предупреждение в залива отляво и се устремява с бясна скорост и адски вой право към нас. Не че има каквато и да е вероятност детето да не го е забелязало (освен ако не е изгубила едновременно и зрението, и слуха си от неистовия океански побой), но аз просто не мога да се сдържа. Еднообразните писъци се разнообразяват с наистина оригиналното: „Самолет! Самолет! Самолет!“, все едно съм петгодишна и скандирам задължителния поздрав към всяко сребристо летателно средство, прекосило въздушното пространство на детската градина: „Са-мо-лет, но-мер пет, да-вай газ за Бур-гас!“.
Измъкваме му се умело на самолета (той не си и дава много зор да ни преследва) и някак се добираме живи до закътаното яхтено пристанище. Не мога да повярвам! Разминах се с канонизирането. Ако имах останал глас след всичкото пищене, щях да пея. Ако бях в състояние да изпитвам каквито и да било чувства, щях да плача. Ако бях съхранила каквато и да било вяра, щях да се моля. Ако можех да се държа на краката си, щях да танцувам. Ако имах поне две функциониращи гънки в мозъка, щях да съчинявам поема. Ода на радостта. Ако можех да контролирам мускулите на лицето си, щях да се смея. Но нямам. И не мога.
Човекът торнадо настоява да се държа за рамото му, докато слизам на кея. Понечвам да отхвърля пресилената му куртоазия, но не успявам, защото най-неочаквано се оказвам увесена на врата му. Не от внезапно пламнала привързаност и страст. Краката ми ги няма! Или са загубили връзка с главния мозък. По никакъв начин не мога да накарам двата чужди израстъка под мен да се държат подобаващо и да поддържат вертикалната ми позиция. И нищо чудно – сдобили са се с поне шест коленни стави. Сякаш съм била разглобена на безброй парченца и после сглобена набързо от неквалифициран китайски селянин в първия му работен ден на поточната линия. От резервни части. С много въображение, но без придържане към основния модел. Единствената ми утеха е, че не съм само аз. Младежите в групата също се полюляват несигурно и търсят за опора перилата.
Ходенето с помощта на произволно сгъващи се крайници е изпитание на волята, за което няма дори да се опитвам да разказвам. Следващото утро е нагледен урок по анатомия – няма мускул, става, сухожилие или мека тъкан, които да не ме болят. За повечето от тях никога не съм подозирала, че съществуват. И не се радвам особено да открия, че ги притежавам. Дупката в петата ми е толкова дълбока, че три месеца по-късно, посред зима, още ще ходя с джапанки, защото няма да съм в съcтояние да обуя обувки. Повредите в мозъка ми няма никога да се възстановят напълно.
А, и смених житейското си кредо. Сега гласи: „Никога вече!“.
Челюсти
Внимание! Да не се чете от деца и хора със слаби нерви и фобии. Текстът съдържа насилие, убийства, травматизиращи сцени, зъби, нокти и опашки.