Двайсетминутната автобусна разходка из тучните зеленини на местния административен център Прозерпайн (кръстен на римската богиня Прозерпина) прилича повече на неделна екскурзия c кварталния църковен хор (ако съдим по възрастта и настроението на спътниците ми), отколкото на животозастрашаващ трилър. Ама така е то с добрите трилъри – първо приспиват бдителността ти с тучни ливади, червендалести добродушни лелки и усмихнати плешиви чичковци, пък после изневиделица... така де, ще видим какво ще стане изневиделица. То затова е трилър.
Прозерпайн също като римската си адашка е синоним на плодородие, изобилие, зеленина, покой, фермерски прелести, заоблени форми, кулинарни изкушения, абе с две думи – земен рай. Известен най-вече като Купата с плодове на Северен Куинсланд. Че е купа, няма спор – абсолютно кръгла долина, заградена с верига от хълмове, към 100 километра в диаметър. Бивш вулканичен кратер. Което обяснява релефа, реките и невероятното плодородие. Ама плодове не виждам и по моето скромно мнение пò би и отивал прякорът Захарницата – докъдето поглед стига, са се ширнали плантации от захарна тръстика.
Което на свой ред изобщо, ама хич не обяснява крокодилите.
В мирното слънчево утро (времето най-после се е пооправило и заприличало на лято) се скупчваме на сянка под временен заслон край калния бряг на кална рекичка. Растителността наоколо е злокобна – мангрови дървета. Много ги хвалят всички любители на природата, учебници по биология и де що има екозащитник на планетата – как пречиствали водата, създавали уникална екониша и колко важен хабитат били за не-знам-колко-си хиляди животински вида, и колко били адаптивни, невероятни, уникални и съвършени. Ама не мога да ги понасям бе! Тъмни, потайни, обрасли, непроходими, затънали в тиня, с нагъсто наболи черни въздушни корени, полегнали към водата, цопнали в нея, вонящи на мърша и тлен. Зловещи, грозни, гниещи. Нещо вечно лази, потръпва и шупти в рядката кал сред коренищата им. Тръпки ме полазват, колчем зърна отблизо някоя уникална мангрова екониша. Мигом ми се прищява да имам заредено огнестрелно оръжие в ръката. Даже по-добре по едно в двете ръце. И да се любувам на зелените гъсталаци от хеликоптер. През мерника на автомата. Или да си ги гледкам на телевизора. С ръка върху копчето на дистанционно, готова да сменя канала веднага щом се появят зомбитата, човекоядните крокодили, разложените трупове или каквито там други страхотии обитават гъсталака.
В центъра на полянката е запален малък огън и на триножник над него виси опушено ламаринено канче, вдигащо пара. Оказва се чай. А чугунената тенджера, заровена в пепелта, скоро разкрива дъхавото си съдържание – дампър (кекс) със стафиди (по много тайна историческа рецепта, която ни дават само срещу тържествена клетва да я пазим с цената на живота си). Тенекето с телената дръжка е една от иконите на австралийската култура. Нарича се „Били“ и е с френски произход – консервена кутия от варено говеждо, изобретено за армията на Наполеон. Оказало се извънредно удачна форма на провизии за заселниците на Австралия. Плюс че двулитровата тенекия се използвала като тенджера за готвене, чайник и какво ли още не. На етикета пишело „бульон“ и това било достатъчно основание англоезичните заселници да кръстят многофункционалния домакински съд „Били“. Тъй като няма исторически сведения австралийските пионери да са ползвали цедка за чай, Стив – водачът на крокодилското сафари, ни демонстрира как чаените листенца се утаяват с помощта на центробежните сили, въртейки с изпъната ръка канчето с вряла течност над главата си (за нескрит ужас на наблюдателите), без да разлее нито капка.
След чая и кекса сме много строго инструктирани да посетим „зеления офис“, т.е. походната тоалетна, която не разполага с течаща вода, защото сме насред природен резерват, недопускащ замърсяване с човешки отпадъци, но пък е съоръжена с бутон, произвеждащ звуци на тоалетно казанче. В сапуна на походната мивка се крие пластмасова хлебарка, а зад вратата ни дебне крокодил играчка. Започвам да си мисля, че май съм сбъркала автобуса и вместо с църковния хор съм тръгнала на екскурзия с детската градина. Стив потвърждава съмненията ми, като ни пита поименно дали сме посетили тоалетната, преди да ни позволи да се качим на борда на плоскодънната моторна лодка. Особено е подозрителен към най-младите (6-годишни) и най-старите (от грешната страна на 60-те). Тях ги пита по два пъти.
Да споменавам ли изобщо инструкциите за безопасност и спасителните жилетки? Понякога си мисля, че ще е най-добре просто да направим спасителните жилетки задължително облекло на територията на Австралия – всеки е длъжен да носи неудобно орaнжево нещо, опасано с колани в кръста при всякакви обстоятелства. И толкоз. Може даже да ги интегрираме с бельото. Неносенето им на обществено място става незаконно и готово – ще спестим на милиони хора необходимостта да минават досадни повтарящи се инструктажи, колчем решат да се повозят на самолет, лодка, яхта, вeртолет, кораб, ферибот, ще елиминираме удавянията в басейни, рекички и плажове, ще спасим живота на стотици азиатци (те са най-честа жертва на удавяне, тъй като масово не умеят да плуват) и ще отворим нова пазарна ниша, която ще разкрие работни места и като нищо ще ни измъкне от финансовата криза.