Окей, да си представим сега за момент, че сте един сидничанин в тази ситуация. Как ще се повлияят чувствата ви към съседското парвеню, а? Към разгулния сиамски брат близнак, от чиито запои вас ви боли глава? Не стига, че се отцепва лукаво точно преди да открие златните си залежи, не стига, че ви отнема първенството по всички показатели, изсмуква населението на вашия град и задържа развитието му, не стига, че е фукльо, прахосник, мегаломан и циркаджия, ами и съсипва икономиката на страната (да не говорим, че едва не запалва гражданска война покрай въоръжените миньорски протести в Юрека)! Как смее?! Колкото и да сте благородни, колкото и да сте толерантни, каквито ще аристократи на духа да сте, признайте си, че ще ви хване яд. Аз бих била направо бясна.
Ами чудно ли е тогава, че преговорите за обединение на австралийските колонии в обща федерация буксували? Двата най-големи града си вадели очите за щяло и нещяло, плюс че имали един куп сериозни, обективни различия да преодоляват (не на последно място разногласията по въпроса за митническите тарифи – за колония, изцяло зависима от износа на вълна и вноса на всичко останало, проблемът не бил хич маловажен). Истинско чудо на британската политическа толерантност, дипломация и добра воля е подписването на договора през първия ден на XX век. Което е рождената дата на съвременна Австралия.
Да, ама кой град да бъде столица на новата държава? Най-старият? Или най-големият? Най-стабилният? Или най-богатият? А?!
Не, не, не и не. Решението е соломоновско. И гениално. Озитата най-после демонстрират оригиналност и обявяват за столица на Австралия... още несъществуващ град. Разположен според детайлните инструкции на новоподписаната федерална конституция „на север от река Мъри“, т.е. на територията на Нов Южен Уелс, не във Виктория, „но на поне 100 мили от Сидни“. (Понякога просто неудържимо ми се приисква да съм муха на стената в залата, където се вземат подобни съдбовни исторически решения – колко драма и преодолени емоционални изблици са прикрити в подобна засукана формулировка!) Новият град ще се казва Канбера. (И като никога не е кръстен на селото или съпругата на някой губернатор!) А до построяването му за временна столица ще служи Мелбърн. Разнообразни правителствени институции продължават да функционират от Сидни и Мелбърн до средата на века и даже след това. По-сложна столична организация е наистина трудно да се измисли. Евала!
Та, ето значи, затова Мелбърн днес не е столица на Австралия. (Ама е бил!) Но е все така мечта на половината свят (другата половина просто още не е чувала за него – или е невръстна, или неграмотна, или няма достъп до интернет).
Аз не съм в никоя от гореизброените непривилегировани категории, тъй че естествено Mелбърн ми е мечта – голяма и отколешна.
Приключения в Чудния Мелбърн
Шофьорът на таксито не знае къде е хотелът. Май и английски не знае. А скоро ще се изясни, че и познаване на правилата за движение по пътищата не е сред квалификациите му. (Вероятно е неврохирург. Или ядрен физик.) Изобщо не обръща внимание на подробните ми указания. Не, дърдори си на индийски с някакви невидими телефонни съветници, цъка безспирно по менютата на джиесема, игнорира високомерно указанията на пътните знаци, опитва се да завива в забранени улици, отнема предимство безпардонно и предизвиква гневни реакции у другите шофьори. (Може пък да е психиатър. Или социолог. Щом обича да експериментира интерактивно с хората.) Накрая ни стоварва насред неописуемо задръстване, уточнявайки с ръкомахане, че сме на правилната улица, ама поне на две пресечки от хотела. Плюем си в пазвите – поне стигнахме живи – и поемаме бодро по претъпкания тротоар.
Навалицата е невероятна. Улицата – задръстена с всевъзможни военни машини и униформи. Двигатели боботят и ни заливат с миризма на отработено гориво. В една от тесните улички ни причаква танк! Накачулен с деца. Небето – сиво, вятърът – студен. (Краят на април в Бризбън е още горещо лято. В Мелбърн не е ясно що за сезон е.) Зъзнем и се провираме сред тълпата. Най-после се разкрива причината за стълпотворението – военен парад. Стегнат, лъскав, сърцат, дисциплиниран. Анзакдей е – aвстралийският (и новозеландски) ден на националните герои. Отбелязва се на годишнината от битката в Галиполи (25 април 1915). Маршируват окичени с медали червенобузи накуцващи старчета – ветерани от Втората световна война, не по-малко декорирани участници във войните в Корея и Виетнам, по-младите – завърнали се от Ирак и Афганистан, кадети от всевъзможни военни и полицейски академии – сериозни и красиви в безупречните си униформи. (Огромна част от маршируващите са с поли. Нямах представа, че жените са толкова много в Австралийските сили за сигурност.) Деца в скаутски униформи.