Духови оркестри блестят, сресани до блясък коне със сплетени гриви и късо подстригани опашки тракат ритмично по паважа, велосипедни полицаи се движат в ято като на спортно състезание, ръмжат автомобили и камиони в маскировъчни цветове и с явно специално предназначение (за чиято природа не бих могла дори да гадая), знамена и шотландски полички се веят, шотландски гайди пищят. Но без танкове (с изключение на обърнатия на детска катерушка) и без онези страховити ракетoносачи, които бяха едно време гвоздеят в програмата на парадите на Червения площад.
След армията и полицията, медалите и униформите, знамената и барабаните на улицата се изсипват в плътна маса зрителите – целият град се отправя към Мелбърнския военен мемориал, който е една от централните туристически забележителности и, разбира се, е в списъка ми с места за виждане, но вече сме посинели от студ в летните си одежди и благоразумно решаваме да се оттеглим в хотела.
Горещ душ, седем ката дрехи и сме готови за приключения. Дори след оттеглянето на парадната военна окупация улицата е шумна, пълна с елегантно (и топло) облечени хора, джапащи смело в локвите с кожените си обувки. Моите зимни обувки са гуменки. И аз джапам, но по-несмело. Извънземното се изживява като млада дама – издокарала се е със специално закупените за случая ботуши (абсолютно излишен аксесоар в куинсландския климат) и не спира да ахка колко непостижимо елегантно се обличали мелбърнци. Което, трябва да призная, е доста набиващо се в очи. Дори за някой вперил поглед в краката си, стараещ се напразно да избегне плитичките тротоарни локви.
Докато чакаме на светофара, млади минувачи ни предлагат безплатни прегръдки (виж в Гугъл), от които веднага се възползваме, брошурка в защита на яйценосните кокошки (малко потискаща и зловеща в описанията на жестоката им съдба), покана за рок концерт на някаква апокрифна група в безизвестен бар (с прикачена подробна, ръчно!!! рисувана карта), заговарят ни на испански, питат ни колко е часът на английски (нищо че сме точно под часовника), а един униформен чичко със старомодна пощальонска чанта раздава на минувачите медни пенита – оригинални, спомен от Първата световна война.
Принцовият мост ни прехвърля от другата страна на реката. Убеждавам се лично, че от водопада Яра-яра няма и следа. Днес никой не знае къде е бил. Южният бряг е пешеходна зона, опасана с кафенета, ресторанти, шопингмолове, казино, огласяна от улични музиканти, декорирана с авангарден стрийт арт. В пасаж под моста се крие от дъжда пазар на местните занаятчии и художници. Купувам няколко акварелни картички, гледаме как художници рисуват и дърворезбари дялкат, спираме се пред щанд със стари грамофонни плочи и пред сергийкa с ръчно правени бижута. Заговаряме се с дамата на щанда, която веднага ни пита какви сме и продължава на чист български: „А като сте от България, български говорите ли?“. Сънародничка. От дълги години в Австралия. Вече не се събира с българи и рядко си ходи в родината. Но искрено се радва на срещата ни, на чистия български на детето ми. Настоява да и подари нещо и не ни пуска да си тръгнем, докато не напълва ръцете ни с визитни картички за контакти и изящни ръчно правени бижута – обеци за Бояна, деликатна брошка за мен. Изтръгва обещание да се обадим непременно другия път, като сме в Мелбърн, и с един жест само разбива на пух и прах митовете за недружелюбните българи в чужбина и надутата арогантност на старата емиграция.
Не че някога съм пила кафе край Сена, но в представите ми на запалена виртуална пътешественичка парижките улични кафенета не са по-различни от френското бистро, в което спираме за обяд – току под мини-Айфеловата кула, изтъпанчена над Арт центъра. Масичките са изнесени на тротоара, под огромни квадратни чадъри, закотвени с вериги и бъчонки с бира. Като лодки с червени плющящи платна. Менюто прелива от френски думи и специалитети, газови отоплители разливат уют под чадърите и забележително добра младежка група свири популярни поп-рок парчета. Без колебание поръчваме рататуи (френски вариант на имамбаялдъ) с голяма зелена салата, която вятърът мигом отвява в реката. Патиците се изненадват приятно от неочакваната почерпка. Следващият бурен порив повдига червеното платно (сега вече крило) на чадъра заeдно с масата и котвата бъчонка и ги затътрузва към водата. В явен опит за жертвоприношение към речните божества. Срещу което аз по принцип не бих възразявала, ама в случая жертвените приношения включват още недопитото ми кафе и недовършения божествен крем брюле. Втурваме се да спасяваме ресторантското имущество. Героично устояваме на ураганната мощ на вятъра и спечелваме няколко ценни минути, през които сервитьорът успява да сгъне чадъра, лишавайки цялата конструкция от подемна сила. С общи усилия връщаме масата обратно насред пешеходната зона (не без известни затруднения, тъй като пълната бирена бъчонка внезапно е станала тежка и неповратлива), под дъжд от ръкопляскания. Поднасят ни нови кафета (в замяна на изсърбаните от въздушната стихия) и бандата изсвирва песен по наше (на девойката) желание. Тръгваме си като герои.