Рататуи, или имамбаялдъ по френски
Вариантите и трактовките на рататуито са много – гъста зеленчукова супа, печена на фурна манджа или студено предястие. В прословутия анимационен филм беше представено много естетично в разновидност, наричана конфигбаялдъ – с ветрилообразно наредени разноцветни зеленчукови кръгчета. Aз го предпочитам във вид на сочен ароматен миш-маш. Независимо от избраната трактовка, най-характерното за рататуи е, че зеленчуците се запържват в зехтин поотделно, за да запазят специфичния си аромат и вкус. Смесват се чак накрая – преди сервиране.
Съставки:
3 тиквички; 1 патладжан; 5 – 6 домата; 3 зелени пиперки (камби); 3 глави лук; 2 скилидки чесън, нарязани ситно; 1 чаша зехтин; дафинов лист, черен пипер, сол.
Приготвяне:
Нарежете зеленчуците на кубчета. В дълбок тиган загрейте част от зехтина и пържете всеки зеленчук поотделно, докато добие златист цвят. Добавяйте зехтин, ако е необходимо. Когато всички съставки cа сготвени, пресипете обратно в тигана, добавете дафинов лист, сол и черен пипер на вкус. Разбъркайте леко, захлупете и оставете да покъкри на слаб огън 10 минути.
Започвам сериозно да си мисля, че сидничани хич не преувеличават в ехидните си твърдения, че мелбърнци строят толкова много музеи, галерии и концертни зали само за да има къде да се крият от пословично враждебния си климат. Всъщност май не е никак лоша идея. Pешаваме на всяка цена да влезем в най-близкия закрит музей. Какъвто и да е той. Оказва се Музеят на имиграцията. Много подходящо разположен до сградата на бившата митница, откъдето започват всички имигрантски истории.
Никога в живота си не съм ревала в музей. Не бях. Ама то за всичко си има първи път.
Непретенциозните нищо и никакви два етажа с колекции от лични вещи, дневници, писма, снимки, любителски филми на пристигнали в различни епохи имигранти не просто ме докарват до сълзи с откровенията си, но успяват да ме редуцират до перманентно подсмърчаща емоционална развалина. С неспасяемо червен нос и видимо затруднено дишане.
За пореден път се смайвам от аскетизма на корабния бит в реставрираните каюти. И от стоицизма на пътниците. Неизбежно ги сравнявам със себе си: тримесечно плаване срещу трийсет часа полет; минимум 3 месеца в едната посока за всяка кореспонденция срещу съвременните комуникации в реално време; болести, бури, лоша хигиена, опасности срещу пълнометражни филми, музика и първокласно обслужване. Несравнимо е. И въпреки това имаме толкова много общи преживявания – неизвестността, културният шок, борбата за идентичност, нуждата от принадлежност, дискриминацията, стереотипите, носталгията, адаптацията, болката, разочарованията. Надеждата. Във всеки имигрантски разказ виждам себе си и детето си.
През сълзи eдва успявам да прочета, че повече от девет милиона души са имигрирали успешно в Австралия. И почти толкова са се върнали обезсърчени у дома. Tолкова много неуспешни емигранти?! Не мога да си представя силата на разочарованието им. Трудностите на обратното пътуване. Дръпвам му пак един рев – този път за неуспелите. Не съм доизтрила още сълзите си, когато ме застига друг потресаващ статистически факт, без страшни картинки и сълзливи подробности, просто цифри, обективни и безстрастни – днес повече от 200 милиона души на планетата живеят не в страната, в която са родени. Причините са най-различни: войни, преследвания, бедствия, катаклизми, икономически депресии, глад, любов, опортюнизъм, но резултатът е един – съвременници сме на най-голямото преселение в историята на човечеството. 200 милиона души с повече от една родина.
Голяма част от експозицията е посветена не на исторически данни и артефакти, а на един мъгляв, трудно поддаващ се на количествени измервания и визуални изображения въпрос – австралийската национална идентичност. Кой е австралиец? Какъв е австралиецът? По какво ще го познаем? Аз австралиец ли съм? 200 години нескончаема имиграция правят отговора все по-труден, по-неопределен, но и все по-важен, по-остър. Изложбата се фокусира върху това, как нашите културно наследство, език, вярвания, социална среда влияят на самоопределението ни и на отношението ни към другите. Не само външността, имената, облеклото, акцентът, но дори второстепенни неща като храненето, любимите цветове и музикалните ни предпочитания чертаят невидими граници. Разделят ни и ни противопоставят. Дребни неща като забрадка, татуировка, екзотични подправки в обяда ни издават като другоземци и не ни оставят голям избор – или превръщаме фереджето в знаме на личната си битка за опазване на културната си принадлежност, или променяме името си в опит за мимикрия. Аз отдавна съм се отказала да съдя. Но и не мога да съм безразлична.