С известно удовлетворение установявам, че не съм единствената ревла в залата. Никой не може да остане хладнокръвен сред сърцераздирателните интервюта и разкази от първа ръка на австралийци от всякаква възраст и произход за случки на неволна или съзнателна дискриминация в трамвая, в голямото междучасие, на улицата, в магазина. За чудодейната изцелителна сила на добрата дума, непобедимата мощ на подадената ръка, трудните уроци на толерантността. Всички сме преживели болката, объркването, безсилието, шока на тези моменти. Всички имаме подобни случки за разказване. Окончателно ме разбива колекцията от лични вещи, пренесени през половината земно кълбо – какво избираш да вземеш със себе си, когато трябва да събереш живота си в куфар? Абсурдната сантиментална непрактичност на майчината сватбена рокля, любимата детска играчка, старинното огледало, албума със снимки, колекцията от кибритени кутийки, личните съкровища. Едно изстрадало еднооко плюшено мече ме вкаменява – разпознавам в него близък родственик на любимото излиняло мустакато коте, което дъщеря ми мъкне непоколебимо от континент на континент, независимо от разстоянията и ограниченията за ръчния багаж.
Вече навън, в неистова схватка с мразовития вятър (ама наистина в кой сезон сме?), подминаваме рекламния плакат на изложбата „Кой съм аз? Кои сме ние? Къде принадлежим?“. Чудя се колко ли хора на планетата също като мен и детето ми нямат еднозначен отговор на този най-важен и привидно най-простичък въпрос.
След края на работното време на музеите единствената ни надежда за подслон е трамваят. Историческа дървена мотриса вози безплатно туристите по кръгов маршрут, свързващ повечето популярни атракции. През мокрите прозорци различаваме в тъмното гръцката колонада на грамадата на Парламента, мрачните готически арки по зловещата фасада на затвора – ако не беше толкова студено, щяхме като нищо да се включим в нощната туристическа разходка там, aма във време като това единствено разумно ни се струва да дирим душевен комфорт в домашно приготвената храна и червеното вино на една от най-известните мелбърнски улици, „Лайгон Стрийт“.
Има си причина да е известна „Лайгон Стрийт“. Даже не една, а цял километър от причини, нагъчкани плътно една в друга, задръстили успешно, до дупка и двата тротоара. Мелбърнската Мека на пиците, спагетите, капучиното, тирамисуто и всичко италианско. Малките семейни ресторантчета са нахвърляли масички и столове по тротоара с такава гъстота, че вечерящите непрекъснато ръгат неволно съседите си по маса с лакти, не могат да отместят столовете си от страх да не прекатурят съседната маса и от немай-къде си седят кротко и продължават да нагъват антипасто, канелони, прошуто и кианти. Нещастните минувачи се промъкват в индийска нишка сред профучаващи сервитьори, главозамайващи вкусни аромати, животозастрашаващо италианско ръкомахане и неподправено оглушително италианско красноречие. По продължението на еднокилометровата улица няма нито един свободен стол. Кандидатите за питателна вечеря чакат търпеливо на опашка, хранещите се преглъщат гузно (но с не по-малък апетит) под укорителните погледи на гладната правостояща тълпа. Леко обезсърчени и освирепели от глад, пресичаме улицата и продължаваме ловко да се промушваме сред пируващите по другия тротоар. Тук забелязваме известно разнообразие – турски, гръцки, ливански, еврейски ресторантчета са се сгушили сред италианското мнозинство. Hай-после ни излиза късметът – освобождава се миниатюрна кръгла масичка с два стола и ние ловко се наместваме в сбутаното ъгълче до бордюра. Сервитьорката застила масата с квадрат бяла опаковъчна хартия и изстрелва в нечленоразделен речитатив специалитетите на вечерта. Хич и не я слушам. Просто ги поръчваме всичките. Тя записва поръчката ни на бялата хартиена покривка.
След салатите и минестронето, спагетите и пиците, чесновите хлебчета и пържените маслини, червеното вино и горещия шоколад, джелатото и шоколадовата пица не се и опитваме да се надигнем от столовете. Предаваме се напълно на гравитацията. Допиваме си кротко ликьорчетата с кафето и бавно дообираме шоколадовите трохи в чинията, докато бузите ни аленеят (от алкохола, милионите погълнати калории и огъня на газовия отоплител), а краката ни леденеят (от влагата, студа и зимния вятър на априлския Мелбърн). Блаженството забавя стрелките на часовника. И нашия метаболизъм. Замръзнали сме в безвременен мехур на щастливо опиянение. Когато след цяла епоха на консуматорска наслада най-после събираме сили да се надигнем от местата си, е вече полунощ. С безброй извинения, смушквания и настъпвания се запромъкваме в ненамаляващата навалица към касата – в най-далечния и труднодостъпен ъгъл на заведението, естествено. Нося си прилежно откъснатото ъгълче на покривката, което предвид дължината на поръчката ни е има-няма един метър – бих могла да си го облека при нужда.