Чевръстият, ухилен, неспирно дърдорещ мургавичък италианец зад щанда се представя като собственик на заведението. Тони. Раздава ни визитни картички, докато пробутва задължителните италиански комплименти (бела, белисима, ала-бала) и набира със светкавична скорост цифри по клавиатурата. Някъде към края на поръчката се сепва и ни поглежда стреснато: „Това вашата поръчка ли е?“ – подава ми за инспекция дългия ферман. „Нашата е“ – кимаме с преяли усмивки. „Сигурни ли сте?“ – вече сериозно разтревожен настоява кръчмарят и зачита избрани пасажи от папируса. Слушаме го с интерес и пак кимаме доволно: „Сигурни сме“. Не ни е за първи път да сащисаме ресторантьорите с неподозирания капацитет на дамския ни тандем, но това тук е наистина достойно за възхищение (или срам) постижение. Pазгул и самозабрава. Потресеният италианец галантно заявява, че кафетo e за сметка на заведението и заключава щастливо: „Мама миа!“.
Подавам му кредитната си карта. Миг-два на неловко премятане между пръстите и тъмните очи ме пробождат с подновена тревога: „Тази карта е на Комънуелт банк“. „Ъхъ“ – потвърждавам без много чувство, щото не съм особено впечатлена от прозрението му – пластмасата си е най-надлежно надписана с името на най-голямата австралийскa банкa, дори децата познават символа с жълтото квадратче. „Имате ли друга карта?“ – пита Тони и аз автоматично, без да се замисля, подавам дебитната, по навик, на много места в малки частни бизнеси не приемат кредитни карти. Пак същото неуверено суетене, без пластмасовият правоъгълник въобще да стигне до четящото устройство: „Ама тя пак е на същата банка“. Ами да, представи си! – мисля си вече с раздразнение. На глас съм любезна: „Да, и двете ми сметки са все в същата банка“. С невероятен артистичен талант дребният италианец проплаква в изненадана агония: „Ама вие не сте ли чули?!“. Неизразителните ни физиономии издават, че не сме. „Комънуелт банк тази сутрин обяви фалит. Всички сметки са затворени до второ нареждане“ – ръкомахат илюстративно ръцете му в посока към гъгнещия в нишата телевизор. На мен не ми трябва ни артистичност, ни талант, за да изцвиля с много убедителен потрес: „Моля?!?!“. „Как, нима не сте чули?! От сутринта новините само това повтарят. Наистина ли не знаехте?!“ – блестят съчувствено черните очи. Не само че не знаехме, ами и шокът от ужасната новина е твърде силен, за да реагираме. С парализиран мозък преравям старателно джобовете и чантата си с надеждата да събера достатъчно пари в брой да си платя сметката. Детето добавя мълчаливо шепа монети към купчинката на тезгяха. Не стигат. Поглеждам въпросително италианеца: „Ами сега?! Нямам достатъчно“. Очите му почти се просълзяват от дълбоко съчувствие и после издайнически заблещукват с хумор. Залива се в гръмогласен смях, който видимо стряска хората на близките маси. „Майтап бе! Само се пошегувах! Ама се хванахте, а?“, и вече плъзга картата ми в устройството. Облекчението ме залива като кофа с вода. Студена! Усмихвам се малко насила. След успешната електронна трансакция посягам да си взема изстраданата касова бележка. Небрежно, без да гледам. По пръстите ми полазва бърза огромна хлебарка. Mногокрака, c дълги антени. Писъкът ми разцепва оглушителната какофония на ресторанта. Успявам да подскоча поне метър на място. (Въпреки огромното допълнително тегло на погълнатите италиански специалитети.) Докато да забележа, че насекомото е безобидна пластмасова играчка, вече скачам неконтролируемо (като едно време по митингите: „Кой не скача е червен!“) и тръскам ръце в див невротичен танц, събаряйки всевъзможни панички, листовки и боклучки, покриващи обилно касовия апарат. Бояна ме прегръща усмирително в напразен опит да ограничи пораженията, италианецът се превива и задушава от смях сред хвърчащи визитни картички и касови бележки, а всичкo живо в заведението ни е зяпнало безмълвно като на нямо кино.