С леко нагла усмивчица по повод на неуспешното покушение си събирам трескаво хлябовете и вещите и се измъквам бързешката изпод купола и покъртителния му акустичен феномен. Забелязвам с крайчеца на окото си още няколко минувачи да се разбягват с достойнството на пилци, връхлетени от сокол, отдалечавайки се от купола като разширяващи се галактики след Големия взрив – с най-високата скорост, която могат да развият безопасно, с неизбледняващ ужас в очите, очаквайки всичкият плексиглас да се срине от неистовата вибрация.
Минута по-късно съм на изхода, и то на правилния изход, защото преживеният стрес е стимулирал мозъчната ми активност достатъчно, за да си спомня къде съм паркирала. И тук най-после ме застига божият гняв. Колата е на открит паркинг!
Представете си само за момент, че разменим местата на морето и небето, ама оставим гравитацията както си е. Е, аз няма нужда да си представям, защото бях свидетел – водата се излива не като завеса, и не на потоци, и не на вълни. А като хомогенна плътна водна маса, заела всичкото пространство между горе и долу, запълваща целия звуков диапазон с неописуем тътен, рев и трясък насред тъмната доба (нищо, че е само три следобед).
Небето се отваря внезапно и божествена светлина озарява света. Или може би изстрел с голям калибър. Без заглушител. Трясъкът намеква за тежки повреди в небесното Му имущество. (Дано да има добра застраховка!) Хаосът е абсолютен. Напълно достоен за библейски сюжет. Писъците на паникьосаната тълпа изненадани потребители надделяват над грохота.
Междувременно аз успявам да локализирам личното си островче суша и надеждна бронирана защита от жилещите рикошети на белия картечен огън на градушката. Сгушило се е само на двайсетина метра, под мъждиво светеща улична лампа. Малко предизвикателно ми намига с отражение от лявото си фарче. Не знам за вас, но аз не мога да си позволя да се излагам пред личния си автомобил. Особено в случаи на внезапен апокалипсис. Как се предполага да вдъхваме уважение у превозните си средства, ако при първата гръмотевична буря ни видят да се крием, треперейки от студ и страх, под най-близката козирка?! Събувам със замах обувките – вече пълни с лед (за да не ме подхлъзнат и да направя лудо шоу, че голямо клише ще стане – хляб и зрелища), стисвам хлябовете под мишница и на бегом пресичам обезлюденото асфалтирано пространство. Като ледоразбивачa „Ленин“ поря смело ледените простори.
После моята героиня е подложена на безчет изпитания – изпотени стъкла, които никакви вентилатори и климатици не могат да изчистят, улици, превърнати без предизвестие в плавателни канали без буйове или каквато и да било сигнализация, неработещи светофари, леко маниакални шофьори, безброй спрели и изоставени в трафика автомобили, внезапно осъзнали ниската си плавучест, невъобразим грохот от милионите попадения на картечния леден огън (Ух, че хубав оксиморон!). На последния завой пред нас черната небесна завеса се разкъсва и ярка слънчева светлина огрява баталната сцена. Ако съм си мислела, че е трудно да видя пътя през тоновете вода, бродирана с бели ледени перли насред среднощна тъма и неописуем автомобилен хаос, то сега „трудно“ добива качествено ново измерение. Милиони лумени се отразяват и пречупват в милиарди капки вода. Потопът се превръща в блестяща сребърна завеса, в буря от сияещи остриета, в грандиозен взрив на милиони миниатюрни огледалца, във водопад от ослепителни диаманти, в дъжд от бляскави свирепи игли. Избухва като супернова. Уличните лампи се предават и угасват. Аз продължавам да шофирам, надянала слънчеви очила.
Когато най-после се появявам на къщния праг – с тъмни очила насред вилнеeщата тропическа буря, боса, стиснала хлябове под мишница и мокра като след преплуване на Ламанша, много се надявам любопитно взрените в мен съседи да видят в смъкнатите до чатала ми дънки (от собственото им неимоверно тегло, включващо половин тон вода) последен писък на модата, а не последна фаза на тежко душевно заболяване.