С мокро от сълзи лице и още хълцащ от смях, Тони ни изпраща до тротоара. Разделяме се с прегръдки и целувки, заръки и обещания да дойдем пак. „Чао, белисима!“ Не сме направили и две крачки, когато зад гърбовете ни се срива с подобаващ трясък камара чинии. Обръщаме се навреме, за да видим смешните пози и отчаяните усилия на случайни минувачи да уловят във въздуха и спасят поне частично кулата от изсипващи се на паважа съдове. И превиващият се от смях Тони. Всички чинии сa пластмасови, нечупливи. С изключение на двете порцеланови, които италианецът блъска една в друга, за да създаде убедителна звукова картина. Нелепо наклякалите скупчени минувачи се изправят един по един и след секундно колебание се присъединяват към заразителния му смях. Шегаджия. Как да му се сърдиш?!
Шоколадова пица
Съставки:
Тесто за пица (или хляб); течен шоколад (нутела); любим шоколад на блокче; бадемови или лешникови ядки – тънко нарязани.
Приготвяне:
В предварително загрята фурна опечете тънък блат за пица, леко намаслен. Когато стане хрупкав (след около 20 минути) намажете с течния шоколад, поръсете с натрошения твърд шоколад и поръсете обилно с ядките. Върнете във фурната само за минута-две, докато твърдият шоколад започне да се топи.
Ммм!
След посещението на Малката Италия е ред на гръцката, китайската, еврейската махала. За да няма дискриминация и да сме справедливи. Пък и въпреки вчерашното пиршество днес пак сме гладни. Времето не дава признаци за оправяне, тъй че пак се възползваме от щедрото гостоприемство на трамвая. Озадачават ни ярките жълти плакати по всички спирки – двусмислени предупреждения за опасност, илюстрирани с потресаващо убедителен носорог на скейтборд. Да не сме в Серенгети?! Отнема ни известно време да допрочетем и схванем посланието – предупреждават пешеходците за опасността от бързо движещите се трамваи. Eдна от онези сполучливи метафори, които просто засядат завинаги в съзнанието. До края на дните ми колчем стане дума за трамваи, аз все ще си представям носорози на ролери. И все ще се хиля.
Китайският (по-скоро азиатски) квартал е в най-централната част на града. И не случайно. Китайската диаспора в Мелбърн, създадена в лудешките времена на златната треска, е най-старата в света. Чайнатаун оцелява и азиатската популация на града се разраства през годините въпреки кризите, расовите вълнения и австралийската правителствена политика в полза на „бялата имиграция“. (Вече прекратена и заменена с демонстративна расова толерантност, интернационализъм и мултикултурализъм. До втръсване.) Ресторантчетата и уличните лавки, предлагащи специалитети от всяка азиатска кухня, са толкова много, че не се решаваме да влезем в никое – все ни се струва, че следващото е по-интересно, че там, зад ъгъла, май има нещо друго, пò така. Докато прелитаме с бурния попътен вятър сред облаци от вкусни благоухания, забелязвам, че според джобната ми карта сме току до Гръцката махала – и тя в центъра. Решаваме да пием кафе там.
Нарочената за гръцка улица „Лонсдейл“ е превзета от виетнамски магазинчета за евтини боклуци и нетрадиционна медицина, азиатски минимаркети, китайски и тайландски рeсторанти, ирландски кръчми, тълпи от азиатски студенти. Не, не сме се объркали в навигацията, тъй като дори уличните табелки са украсени с елинистични мотиви. В гръцката махала сме. Обаче гръцки кръчми, йок. Накрая нахълтваме в единственото заведение с гръцко име, което успяваме да намерим. Баклавите, кадаифите, петифурите, шоколадовите пастички, сиропираните реванета, тулумбичките и десетките други плуващи в захарен сироп калорийни бомби са натрупани на пирамиди из просторното помещение. На големи пирамиди. Чак до възвисочките тавани. На отделен щанд са ронливките, масленките, целувките, курабийките, бисквитките и прочее сухи сладости. В сепаретата четат вестници и пият черно кафе тъмни балкански субекти. Ей това е домашен уют! Свиваме се и ние с кафенцата си и скромна планинка от сладкиши в едно мекичко тапицирано ъгълче. Вадим книжките – четем и блаженстваме. Когато успяваме да погълнем достатъчно захар, за да оправдаем годишното производство на поне една куинсландска зaхарнотръстикова плантация, си тръгваме със заслужено чувство за изпълнен патриотичен дълг.
Посвещаваме остaтъка от предобеда на прочутия мелбърнски пазар „Кралица Виктория“. Най-големият пазар в Южното полукълбо! Най-претъпканият, най-шареният и най-разкошно заринатият с плодове, зеленчуци, храни, антики, дрехи, боклуци, съкровища. Очите и носовете ни остават дълго в плен на чудесата му. С невероятна сила на волята се въздържаме от пазаруване, но обядваме в испанско кръчме – агнешка супа, паеля, чоризо и тапас. Разкошно! Испанската и мексиканската кухня стават все по-популярни напоследък, явно и в Мелбърн. Но едва ли ще да е заради злобните подмятания на сидничани, че мелбърнци били мексиканци. (Защото са на юг и по аналогия със САЩ, всеки отвъд южната граница е мексиканец. Сидненски хумор.)