За културен баланс се втурваме вечерта в разорително турне по музеите на консуматорското изкуство – лъскавите молове в центъра. Разгромяваме безжалостно кредитните карти и се наглеждаме на висша мода и европейски дизайн. Малко преди полунощ се озоваваме на площад „Федерейшън“, където безплатният джазов концерт е събрал шарена публика. Седим на каменните стъпала на площада, топлим ръцете си с мисо супа от близката японска лавка и аз вече сериозно си мисля, че хотелът е абсолютно излишен разход в този град – ние изобщо не се свъртаме в леглата си. Заразителната атмосфера на Мелбърн ни е превърнала неспасяемо в нощни птици.
Следващата сутрин се покатерваме на кулата Риалто. Най-високата бизнес сграда в Южното полукълбо. Oт платформата на 55-ия етаж се открива невероятна гледка – 360-градусова приказка. Вятър в косите, адреналин в кръвта, както може да се очаква на 250 метра над земната повърхност, далечни хоризонти, сини небеса с нарисувани пухкави облачета (може и истински да са, ама са твърде красиви, за да повярвам). Слизането със скоростния асансьор е дълго. Hе е за вярване, но има годишно състезание за изкачване на 1250-те стъпала. И ежегодни победители, чиято награда е... участие в подобно състезание в Емпайър Стейт Билдинг. Луди хора!
За да не пренебрегваме несправедливо южния бряг, качваме се и на неговата кула – Юрека, кръстена на миньорските златотърсачески вълнения в средата на XIX век и подходящо полазена от пълчища златни буболечки. (Някакъв вид изкуство, предполагам, но ми напомня ония зловещи фантастични филми с гигантски хлебарки, населяващи планетата след ядрената зима. Тръпки ме побиват.) Изтървах им вече сметката коя е по- и най-висока и в коя част на света, но eдно е безспорно – височка е. Гледката не отстъпва на посестримата си от отсрещния бряг. Облаците – все тъй неубедителни.
Изобщо, в Мелбърн не липсват високи кули и впечатляваща архитектура. Най-меко казано. Списъкът с представените в града архитектурни стилове е две страници дълъг! Архитектурният дисплей е умопомрачителен. В избиване на комплекси от това, че си няма толкова световноизвестна архитектурна емблема като Сидненската опера, по-малкият брат близнак е изпонастроил плеяда от уникални, запомнящи се, оригинални, поразително смели и красиви сгради, мостове, площади, комплекси. Огромният, изкристализирал в асиметрична кристална решетка от метал и стъкло площад „Федерейшън“ беше цели два дни на върха на личната ми класация, докато не слязох на гарата на Южния кръст – разлюлян океан от стоманени профили, перфектната буря от тръбна арматура. Сега съм раздвоена. В перманентно объркване и възхита.
Kогато през 1956 година Ава Гарднър била тук за снимките на „На брега“ (на тема ядрени войни и свършека на света), актрисата се пошегувала (надяваме се), че Мелбърн е „идеалното място за сцена от края на света“. Е, как да не развиеш комплекси?! Ама да дойде Ава да види сега! След (поредната) икономическа криза през 90-те столицата на Виктория се съвзема бързо в началото на новото хилядолетие и пак изпреварва всички по икономически показатели, културно развитие, строителство и иновации. Ако настоящата тенденция за увеличаване на населението продължи, Мелбърн скоро ще бъде пак най-големият австралийски град. Най-красивият и най-чудният той вече е.
Отбиваме се набързо и в Музея на Мелбърн. Най-големият в Южното полукълбо! Страхотен! За съжаление, нямаме време за подробно разглеждане. Ще трябва да дойдем пак някой път. Непременно! Cпираме за малко пред две австралийски икони – Нед Кели и Фар Лап.
Първият е световноизвестен разбойник и банков обирджия, митологизиран в австралийския народен фолклор като национален герой и борец за справедливост, превърнат в национален символ със саморъчно изработената си примитивна броня (понастоящем изложена в щатската библиотека на Виктория). Австралийският Робин Худ. Повече от 30 хиляди души подписват петиция за помилването му, но британските закони не прощават убийство на полицай – всички членове на бандата на Кели намират смъртта си. Нед е обесен в Мелбърнския затвор. Канонизиран и иконографисван посмъртно в безброй произведения на изкуството. Особено в картините на Сидни Нолан (негов портрет на Нед Кели държи рекорда за най-скъпо австралийско произведение на изкуството – 5 милиона долара). И в пощенските кутии – няма австралийско село, квартал, градче, което да не се фука с поне един преден двор, декориран с впечатляваща самоделна пощенска кутия във формата на примитивно брониран хуманоид. Даже първият пълнометражен филм в света (!!!) е „Историята на бандата на Нед Кели“. Австралийски. От 1906 година. Жъне небивал успех в Австралия и Англия. (Холивуд тогава още дишал прахта на Чудния Мелбърн – за сведение на госпожа Ава.)