Е, латиноамериканските братя на Ейяфла-ла-ла няма да останат по-назад я! Веднага се запрятат и издухват малко димни кръгчета над Южното полукълбо. Поне името на чилийския вулкан е по-произносимо – Пуйеуе, но последиците от плагиатството му са все тъй обичайния-ред-на-нещата-нарушаващи. Мелбърнското иначе светло, удобно и уредено летище се е превърнало в нещо средно между бомбоубежище, бежански лагер, стачка на транспортните работници, международен фестивал и хипарско сборище. Със заемки от анархистичните новини от Гърция. Електронните табла греят в празнично червено – отложени и прекратени полети, високоговорителите бълват нескончаеми обявления с мелодичен изказ, но все в същия отложено-канселиран дух, кафенетата правят безумен оборот, макар и само от кафе и вода – друго вече няма, пътниците (т.е. потенциалните такива) се въргалят по земята – копче да ти се скъса, няма къде да падне, и се упражняват в електронни комуникации. На всякакъв размер устройства. И всякакви езици.
За да не скучаем излишно, отлагат и нашия полет няколко пъти. С допълнителен елемент на изненада – сменят неколкократно и изходния гейт. Накрая прилагат последен трик за заблуда – противоречиви съобщения: светлинното табло твърди, че полетът ни е затворен, докато стюардесата обявява по микрофона започналата проверка на билетите. Все пак не успяват да се отърват от нас – качваме се благополучно на борда. На правилния самолет. И даже стигаме безаварийно в Бризбън. Със само шест часа закъснение.
За някои велики неща
по обратната страна на света
Какво е общото между Първата световна война, непълен комплект от дванайсет апостоли, Лондонския мост, Голямата депресия, Киану Рийвс, 180 корабокрушения и новозеландски политически скандал от 1990 година?
А сега де!
Подсказвам: отговорът е не само най-големият военен мемориал в света, но и един от най-популярните туристически маршрути в Австралия. На практика най-популярният. Добре де, ако още не се сещате, четете нататък.
Да предположим, че сте кмет на малко крайбрежно градче в Югоизточна Австралия в края на Първата световна война и станете свидетел на нерадостната съдба на завръщащите се от фронта войници – не само ранени, с психични травми, но и загубили предвоенната си работа, често неспособни да се адаптират отново, отчуждени от семействата си, без доходи и без перспективи в ширещата се следвоенна криза. Какво бихте направили, за да им помогнете? Аз, честно казано, не знам, нищо не ми хрумва, но за щастие жителите на градчето Гилонг имали късмет с много по-кадърен от мен градоначалник, който видял в разгръщащатa се пред очите му национална драма не повод за вайкане, а уникална възможност. Повод да се създаде нещо стойностно, което не само да осигури занимание и препитание за хилядите завърнали се от фронта обезверени мъже, но и да остане за бъдещите поколения като грандиозен мемориал на загиналите в най-голямата война в историята – Великата война. (Тогава никой още не подозирал, че мнозина ще доживеят да бъдат свидетели на дори по-страшна и по-кръвопролитна такава. Затова не номерирали първата.) Името на кмета е Алдерман Хауърд Хичкок, а новаторската му идея била да построи Великия океански път.
Защо пък „велик“? А защо пък не?! Според мен кметът Хичкок имал великолепно чувство за драма и правел успешен маркетинг – великите неща се продават много по-успешно, великите идеи намират повече поддръжници, великите начинания привличат повече финансиране и интерес от медиите. Великите неща остават в историята. Загиналите във Великата война заслужавали мемориалът им да бъде велик. Нещо като австралийска версия на „Велик е нашият войник. Велик, велик, велик!“.
Добре де, велик, ама какво пък толкова – път, чуди се всеки, който не е имал късмета да се повози по 250-километровата спираща дъха серпантина. Пропътуването на цялото разстояние било абсолютно немислимо до края на XIX век и малките градчета, накацали по отвесните скали, и приказните плажчета на едно от най-красивите крайбрежия в света се свързвали помежду си и с останалия свят само по море. Дори в началото на XX век сухопътната екскурзия между две съседни селца траела с дни. Водният транспорт и снабдяването от своя страна не били никак надеждни, тъй като океанският бряг в точно тази част на света има сприхав и недружелюбен нрав – повече от 700 кораба са круширали или изчезнали по крайбрежието на щата Виктория и 180 от тях са намерили края си именно край опасания от Великия океански път долен десен ъгъл на континента. Та така – пътят бил отколешна мечта на жителите на тези забравени, непристъпни от нийде пущинаци, но, разбира се, нямало пари. (Това да ви звучи познато?)