Кметът Хичкок основал тръст и започнал активно набиране на средства, включително големи суми, изкрънкани от федералното правителство и от щата Виктория в помощ на завърналите се от фронта войници. Строителството започва с първа копка с кирка през 1919 година и продължава до 1932-ра с все същия основен инструмент. Само с кирка, лопата и количка, с голи ръце и гол инат, с отчаяние и предимно от безизходица, може би понякога с вдъхновение, но винаги в мизерни, невъобразимо лоши битови и хигиенни условия героите от войната, а по-късно и пострадалите от депресията прокарват път през 250 километра отвесни канари, надвиснали над изгризания от океана бряг. В памет на загиналите си другари. И с надежда за бъдещето. Най-красивият автомобилен маршрут в света! Пресата не се свени да го сравнява и класира далеч пред такива интернационални лидери в главозамайващите гледки като Френската Ривиера и Сан Франциско Роуд.
Този триумф на пътнотранспортната инженерна мисъл, завършен сред икономически депресии и следвоенни несгоди, бил всъщност тясна еднолентова, еднопосочна пътечка (нямало уширения за разминаване), с такива остри завои, стръмни сипеи, теснини и откровено самоубийствени участъци, че дълго време бил смятан за едно от най-опасните приключения в страната. Може би дори в света. Прекосяването на цялата 250-километрова отсечка се смятало за върховно постижение и проява на героична мъжественост. Разбира се, щатът Виктория продължил да инвестира в разширяване и обезопасяване на трасето през остатъка от двайсети век (и не е спирал до ден днешен), в резултат на което днес Великият океански път се фука с такива екстри по последна мода на пътното строителство, като: две ленти (свидетелствам от личен опит), които са отворени през по-голямата част от годината, мантинели, множество отбивки за тежкотоварните камиони и любителите на гледки, светофари в курортните градчета, пътна маркировка и т.н. – нечувани в по-ранни исторически времена подобрения.
Окей. За Първата световна, депресията и корабокрушенията стана вече ясно. Обаче къде е Киану Рийвс в цялата тази работа? Добре де, ще стигнем и до него. Но първо трябва да потеглим от Мелбърн.
В тъмното и мразовито нечовешки ранно утро на рождения ден на кралицата се нареждаме дисциплинирано по местата си в туристическия микробус. Отвъд добре отопленото купе ясният зимен ден се къпе в злато и брилянти. В перли и кристали. В сияние и блясъци. С цялото лъчезарно съвършенство на къпеща се кралица на красотата. Моржуваща. В почти отрицателните температури. Водачката на добродушно ръмжащото четириколесно ни се представя като Фоги и мигом обявява, че е недоспала, уморена, изобщо не е трябвало да приема тази смяна, ама нà, разболял се колега и за да не ни отменят екскурзията и да ни съсипят празничния ден един вид, момичето се жертва – вози ни. Докато спи наяве. Не, честно! Успява някак да се прозява на всяка дума и в същото време да не млъква нито за секунда. Освен това е явно глуха и има най-безнадеждно скапания музикален вкус в историята на модерната западна цивилизация, обаче никой не смее (пък и не може при тия децибели) да се оплаче – всички храбро се надяваме несекващото музикално изтезание да я държи будна и в съзнание. Дори ако трябва да ни коства разсъдъка. По-добре луди, отколкото мъртви. (Има ли такава поговорка?)
В непрекъсващ речитатив Фоги ни обяснява с професионален дидактичен тон, че днешният маршрут се състои от три части – Сърфистки бряг, Зелен бряг и Корабокрушенски бряг. Нанизваш тези три мъниста на кривичко герданче, и ей ти го Великия океански път. Първата третина е пословична с великолепни вълни за сърфиране, множество приказни плажчета, някои от най-добрите школи за сърф в света и, разбира се, ежегодното спортно събитие на региона – Рипкърл Просърф Класик. За който не го е чувал – култовото спортно събитие на годината за една цяла нация от запалени, неспасяемо отдадени на дъската си сърфисти (и гостите им от чужбина). За който знае какво е – Йес, бейби!
Микробусът се отбива от главния път, за да ни разтовари на самия бряг – Белс Бийч. Вълните се търкалят една след друга в дисциплиниран строй и такова изобилие от морска пяна, че заливът изглежда заринат във валма пухкав памук, сред който десетките сърфисти се въргалят безгрижно като паленца, сякаш температурата на водата не е 10 градуса, а на въздуха дори по-ниска. Като всяко легендарно място и Белс Бийч си има градски легенди и митове. Необичайното в случая е, че тукашната легенда не разказва за нещо, което се е случило, а за събитие, което не се е състояло – „Критична точка“ не е сниман на Белс Бийч. Представете си!!! Мда, трудно е да се повярва, но въпреки прекрасните си вълни и плажове австралийското сърфистко райче не е дори обсъждано като алтернатива за заснемане на култовите кадри във филма. И Киану Рийвс никога не е стъпвал на златните пясъци на Белс Бийч. Въпреки широко разпространените слухове за обратното. Ами пък ако ще! Ние стъпваме. Нагълтваме се с бурен солен вятър, щракваме се за спомен с развети коси и пием на крак първото за деня кафе – разтворимо, от термос, но с бисквитка, даже с две.