Увесен като огърлица на шията на континента в най-южната му част, точно над пазвата Тасмания, на картите Великият океански път е изящно огънат по множеството вдлъбнатини на заливчета и издадени носове. Същинско ювелирно бижу. Достойно за царственото великолепие на кралицата на Южните морета Австралия. Разглеждана отблизо обаче, огърлицата се оказва изработена от нанизани един за друг кламери – с безброй обратни завои, внезапни чупки, връщания и заобикаляния, сякаш строителите не са били сигурни къде отиват и как да стигнат дотам. Пътят ту се спуска стремглавo към пясъчно плажче, ту внезапно размисля и хуква обратно през тясната долинка към вътрешността, само за да се повърти неуверено в спирала и пак да поеме към океана, този път в дръзко изкачване по отвесните канари. Ограничителните табели не си правят труда да променят предписанията за максималната скорост (стандартните 80 км/час), но плътната автомобилна колона не може и да си мечтае за такива състезателни скорости. Не на последно място и заради бeзбройните участъци в ремонт – проливните дъждове и наводненията са причинили сериозни свлачища.
Ако умопомрачителните гледки от високото не са достатъчни да замъглят съзнанието на пътниците, то безкрайното въртене по завоите успява гарантирано да им докара световъртеж. Мога да се закълна, че ако фигурите на Лисажу не бяха вече измислени и преподавани в университетите, аз щях мигом да ги изобретя на това пътуване. Особено тези от по-висок ред. Колко му е – просто описваш с молив кривата на Великия океански път. Очевидно получена от наслагване на енцефалограмите на тотално ошашавени от въртенето пътници и шофьори.
По-потресаващи от пътя и гледките са само къщите, накацали живописно по категорично невъзможен начин по чукарите и стръмните зелени хълмове, брулени от мощните океански ветрове. Колко ли струва строителството по тези непристъпни, инженерно предизвикателни терени, чуди се всеки наивен посетител. Милиони – отговаря услужливо Фоги. Десетки, че и стотици милиони. Не е тайна, че цяла Австралия и половината останал свят си мечтае да живее нейде край Великия океански път. Или поне една ваканцийка да изкара. В резултат цените на имотите са станали баснословни. Нощувките също. Хиляди долари на нощ за удоволствието да се събудиш в дървена хижичка, покатерена върху петметрови подпори с брулена от безжалостни ветрове веранда, но с фантастична гледка към океана. Най-популярното туристическо градче в региона, Лорн, е пословично не само с плашещи цени, но и с това, че резервации се правят минимум две години предварително. Ей на това му викам аз ексклузивна оферта.
Зеленият бряг е покрит с изключително древни умерено дъждовни гори. Най-старите на планетата. Оцелели останки от древна Гондвана. Естествено, обявени за национален парк и защитени с множество закони за опазване на природата. Този път спираме за по-дълга разходка в Омагьосаната гора. Калната тясна пътечка се вие сред тъмна, влажна, злачна, мочурлива долина под многоетажните зелени тераси на папрати, папратови дървета, величествени евкалипти, омотани в лиани, и дори още по-високи дървеса. Някои от гигантите край нас са на по две хиляди години. Други по-млади екземпляри – къмто 500-годишни, са дори още по-уникални. По следната причина.
Една от най-забележителните особeности на австралийската екосистема са пожарите. Опустошителни, непредотвратими, вилнеещи по всички кътчета на континента, унищожаващи всичко живо, което не е развило специални умения за оцеляване. Господстващи според учените от милиони години. Определящи с безжалостна категоричност облика на Южния континент. Живите същества на нашата планета са доказали милионкратно, че могат да оцеляват и в най-невъобразимите и враждебни условия, пъкленият австралийски ад не може да ги уплаши. Само им дава повод да еволюират в необичайна посока.