Евкалиптите например, които с повече от 1200-та си вида, обитаващи всички климатични, надморски и географски зони на континента, са абсолютен растителен хегемон, се адаптират, като произвеждат силно запалителни, извънредно пожароопасни етерични масла и ги складират в листата си. На пръв поглед безумна стратегия – на кой ще му хрумне да се пази от пожар, като пълни къщата си с керосин? А, и забравих да спомена, че целият ствол на дървото е покрит с парцали суха, вечно белеща се тънка кора – към тубите с керосин добавяме и чудесни сухи подпалки. Да, ама номерът работи. Богатите на евкалиптово масло листа са събрани в короната на дървото – високо, много високо над земята (20 до 50 метра е нормална височина за средностатистически умерено развит евкалипт). Високата температура на приближаващия огън възпламенява концентрираните в атмосферата масла, които буквално избухват, изгаряйки за секунди листата и тънките клони в короната, отнемайки кислорода на огъня в ниското, привличайки пламъците към високото (тук е ролята на сухите лентички кора – те подпомагат изкачването на огъня). Силният вятър, който винаги придружава (и причинява) пожарите, скоро отвява пламъците нататък – към следващата с готовност избухваща дървесна корона. Стихията отминава също така светкавично, както е дошла. Листата, клечораците и сухата кора биват принесени в жертва на огъня, но стволът на дървото, корените и сърцевината оцеляват, за да отгледат нови листа и се подготвят за нов опустошителен пожар.
Други австралийски дървесни видове не страдат от подобни пиромански страсти и се приспособяват по свой, не по-малко оригинален начин. Произвеждат семена, защитени така надеждно в плътната като камък семенна черупка, че никаква влага и никакви животни или птици не могат да ги достигнат. Семената си остават скрити, защитени и непоникнали със стотици години. Което отново не прилича на много интелигентна стратегия за продължаване на вида. Ама и тя работи. Неподатливите на влага, клюнове и зъби шушулки се отварят с трясък в екстремните температури на ултрагорещата фурна на вилнеещия пожар. Избухват в заря от семенца, които покълват и израстват бързо в освободената от всякаква растителна конкуренция опожарена среда. Възрастните дървета умират, но видът се възражда като Феникс от пепелищата.
Дотук добре, но оказва се, в Австралия има дървесни видове, които достигат размножителна зрелост чак към 500-ната си годишнина. Което не е нечувано – новозеландското каури например се размножава след 800-ния си рожден ден. Обаче в дъждовната Нова Зеландия няма пожари. А в Австралия 500 години без опустошителен пожар са нечувани. Как тогава подобни видове са оцелели до наши дни? С хитрост. Скрити в мократа, вечно прогизнала, мочурлива, пожароустойчива Омагьосана гора. Единственото място, където възрастните растения оцеляват достатъчно дълго, за да произведат семена. И за да демонстрират колко високи могат да бъдат австралийските дървета, ако им се даде шанс. 120 метра не е нечуван ръст в тия тъмни дълбоки долове. Което, разбира се, прави нас, жалките човеци, джуджета. Блуждаем по криволичещите пътечки в основата на колосалните дънери като гъливеровци в света на гигантите.
Следващата ни спирка е посветена на други уникални австралийци – коалите. Малко крайпътно кафене край поредното плажче е световноизвестно с това, че в евкалиптовите корони край пътя дремят множество коали. По всяко време на годината. Като се има предвид, че пухкавите поспаливи торбести по принцип избягват шума на цивилизацията и е почти невъзможно да се срещнат, зрелището си заслужава. Ентусиазирано щракаме с фотоапаратите, но както и подозирах, не успяваме да заснемем нищо повече от закръглено пухкаво сиво петно, заклещено удобно между клоните висоооко в короната на дървото. Би могло спокойно да е пухена играчка, поставена там от предпpиемчивия собственик на кафенето. Не че би имало голяма разлика – те и истинските живи коали изглеждат винаги по същия начин. Защото обикновено спят. Прекарват повече от 20 часа в денонощието в дълбок непробуден сън. А когато са будни, много внимават да не се преуморят и са извънредно пестеливи на движения и емоции. Т.е. пак нищичко не правят. Работата е там, че милото пухкаво двуутробно е оползотворило всичките милиони години на видова еволюция, за да се специализиpa много тясно в храненето си. Яде само евкалиптови листа, и то от само 13 специфични вида. И само крехки такива – нито много стари, нито много млади. За няколкото часа, докато е будна и в състояние да се движи и храни, коалата опасва по половин до един килограм зелена маса. Листата на евкалипта обаче, нали вече споменахме, са много богати на етерични масла. И май оказват приспивен ефект върху коалите. Да не говорим, че са много целулозни и извънредно бедни на въглехидрати, та не дават почти никаква енергия на животинките. Затова симпатичните сивушковци хич не си падат по атлетичните дисциплини и предпочитат да си подремват. Теоретично, след като излапат подходящите за консумация листа от едно дърво, би трябвало да слизат на земята, за да се преместят на следващия евкалипт, но в действителност аз съм виждала въпросното упражнение само на документални филми, никога на живо.