Пътят продължава да се вие и лъкатуши, катери и пропада в пиянско залитане в стил: „Този плаж си е мой, ама и онази долчинка там не си я давам!“, после се осъзнава, че всъщност пак е сбъркал посоката, и се втурва обратно с неподражаемата праволинейност на муха без глава. Толкова живописен и предизвикателен, че човек започва да се чуди защо няма рали „Велик океански път“. Микробусът се движи по кръвосмразяващата траектория на сеизмографен писец насред грандиозно земетресение. Поне 7,9 по Рихтер. Може и кардиограмата ми да е – колчем погледна към пропастта под нас, получавам аритмия и сърцебиене.
Брегът се е променил, на Корабокрушенския бряг сме в царството на златно-оранжеви пясъчници, натрупани в исполинска многопластова торта, редуващи крем карамел с палачинки и портокалов пандишпан, мандаринови корички и горена захар във всички нюанси на жълто, охра и оранж. Древни утаечни скали от дъното на отдавна изчезнало в небитието море, издигнати от тектонични движения високо над днешното ниво на океана, оставени на милостта на Южния океан. Милост ли? Южният океан не познава милост. Неговата същност е ярост. Чудовищните, неуморно блъскащи континента вълни успяват да отнемат по около 5 сантиметра в година. Променяйки непрекъснато бреговата ивица, изгризвайки безсърдечно залъци от територията на най-малкия континент на планетата. Австралия бавно и миролюбиво отстъпва сантиметър по сантиметър, океанът безжалостно настъпва. Извайвайки в гнева си най-фантастичните скулптури от единични, оцелели по чудо стълбове суша, откъснати от материка, стърчащи по 40 – 50 метра над бясната пяна и изумрудената синева като смели плувци, нагазили в крайбрежните води, с поглед, зареян далеч на юг, към обетованата земя на Антарктида. Оранжеви айсберги. Предани воини, опитващи с телата си да спрат безчетните нахлуващи лазурни орди. Най-известната група такива скални образувания се нарича Дванайсетте апостоли. Вероятно защото обединява 12 гордо възправени островчета. Да, ама пак не. Първо, те никога не са били 12, и второ, океанът редовно си прибира по някоя жертва, връщайки древното морско дъно пак на дъното на морето (прах при прахта), така че в момента са само 8. Което добавя известен елемент на неотложност към туристическата ни програма – бързо на Апостолите днес, че утре може да ги няма!
Океанската скулптурна изложба е дълга с километри и най-добре се вижда от птичи полет. Затова aтакуваме ято туристически вертолети, стратегически паркирани в близост до Апостолите. Четириместният яркочервен тежък бръмбар се издига бавно, сякаш с нежелание, над зелената морава и ни понася в издължена елипса над главозамайващите красоти на залива. Двайсетте минути свършват толкова скоро, че успяват да ме доведат до категоричното решение да се науча да карам хеликоптер. Някой ден. Не да се возя, а да управлявам оглушителната тумбеста машина.
Няма време, няма време – повтаря неумолимата, неуморима Фоги, почти като онова ципозъбесто човече от „Минута е много“, и вече препускаме към следващия залив с интересни скални образувания. Лондонската арка. До 1990-а била известна като Лондонския мост, защото предполагаемо напомняла двусводестия мост над Темза. Други източници твърдят, че изобщо не приличала на никой мост в Лондон, ама това са дребни подробности, по-важно е какво се случило в съдбовния ден на 1990-а.
Всъщност нищо особено не се случило през деня. Морето все така си вилнеело, вълните все така си гризкали оранжевата бисквитка, а Лондонският мост си стърчал навътре в океана като много силно издаден нос с две сводести пещери в основата. Двама новозеландски туристи се наслаждавали на залеза от края на моста, когато... вътрешната арка, свързваща ги със сушата, се сринала зад гърба им с не мога дори да си представя какви грохот, тътен и вибрации. Е, може и тихомълком да се е изхлуу-зила лекичко във вълните, истината е, че никъде не намерих описание на самото събитие. Защото политическият скандал мигом го засенчил.