При последно преброяване всички членове на семейството сме в относителна безопасност – под покрив, сухи и с достатъчни запаси от вода и хляб. Пък и Румен вчера купи лодка – ще има с какво да идем до магазина за нови продоволствия, няма да се стигне дотам да изяждаме котките и гущера, който живее под пералнята. Тях ще ги угояваме за по-черни дни.
И като си помислиш, че Бризбън е на перманентен воден режим. Шеста степен! Общината раздава безплатни пясъчни часовници, за да си отмерваме доброволно четирите минути под душа. Почвам да се чудя дали не е австралийска поговорката: „Вода гази, жаден ходи“.
Развенчани митове. Навлеци и други животни
Семейство Навлеци ни гостува от Нова Зеландия – Счетоводителят, Фотографката и дребният тънкокрак Диктатор (единственото човешко същество на тази планета, с което аз откровено се страхувам да влизам в словесен спор), наричан тук за по-кратко Ема. Престояват само три дни, но за това кратко време успяват с безпощадна ефективност и без грам съчувствие да развенчаят всички грижливо създавани австралийски митове, които ние толкова старателно вменяваме на всеки, който има неблагоразумието и злополучието да ни слуша.
Първо виждат сметката на мита за слънчев Бризбън. Не знам колко дълго им е отнело да организират международна конспирация от подобен мащаб, но първите издайнически сигнали се промъкват в прогнозата за времето още преди тяхното пристигане. Силно подозрителна област на ниско атмосферно налягане се заформя, задълбочава, примъква, припълзява и най-накрая се намества удобно като спяща котка точно над Бризбъна града голяма. Сипе дъжд, сваля температурите, изтрива небрежно от небосклона всички близкостоящи жълти джуджета, още по-близки прашни безатмосферни спътници, Южни кръстове, Сириуси, Канопуси и прочее, и не помръдва ни на йота, докато не изпращаме Навлеците три дни по-късно. После си отива. Оттогава жълтото джудже си пече изпепеляващо както обикновено, но всуе – митът за слънчев Бризбън е безнадеждно и безславно развенчан. Стъпкан в дъждовна локва. Удавен в студ и влага. Забулен с фередже от облаци и мъгла.
За да отклоня вниманието на критичните високи гости (особено Диктаторката Ема) от натрапчивата липса на небесни светила в южното небе, се опитвам да наблегна на приключенския елемент – отровни влечуги, гигантски паяци, прилепски пълчища, такива неща. С което неволно и безвъзвратно убивам мита за отровните змии, които се срещат под път и над път в Бризбън, особено на пътеката в нашия квартален парк. Нямам по-голям успех и с паяците и прилепите. Изглежда, че всичко живо наоколо се е изпокрило от проливния дъжд, всепроникващата влага и враждебния студ, доливайки по този начин вода във воденицата на митоунищожителите. Не ми изневеряват само гарваните – грачат старателно, слухораздиращо и безспирно, досущ като в пряко предаване от Народното събрание – някакъв лидер се изказва гръмко и категорично от близкото високо дърво и хор от не по-малко гръмогласни сподвижници го подкрепят от съседния двор, докато кликата на опонентите се опитва да ги надграчи с безапелационни аргументи „против“ от пленарната зала на парка.
Всички планове за ходене на плаж, разходки по реката, риболов и прочее летни забавления са изоставени. И забравени. Вместо това новозеландските ни гости са заведени в Морски свят – един от шестте грандиозни атракциона на Голд Кост. По силата на логиката, че мокър от вода не се бои. Въпросните атракционни паркове са световноизвестни и се конкурират по посещаемост с Дисниленд, така че всъщност лошото време работи в наша полза – малцина смелчаци са се юрнали към Златния бряг в дъжда и студа и огромният паркинг на Морски свят е наполовина празен. Което съвсем не означава, че паркът не е претъпкан.
Започваме с делфините. Малко сме закъснели за сутрешното акробатично представление, но все пак хващаме края на спектакъла. Невероятен! Световъртежен! И егоунищожителен. Делфините скачат и се премятат във въздуха с такава лекота, на такива немислими височини и с такива сложни салта и свредели, толкова грациозно, прецизно, синхронно и с такава свобода, че двуногите по скамейките неволно започваме да се чувстваме като тромав примитивен бозайник от задънен клон на еволюцията – грешка на природата, с други думи. Оставаме дълго след края на шоуто да гледаме с възхищение и завист как делфините си играят в басейнa. И да чакаме проливния дъжд да понамалее.
Следващата ни спирка са акулите. Огромни, хищни, невъзмутими, елегантни, съвършени. Двеста милиона години без еволюционни изменения! Това трябва да е критерий за абсолютното съвършенство. Кристално чистата вода буквално ври от хищни риби. Гигантски тъмни сенки се плъзгат в дълбините. Някакви откачалки с неопрени и кислородни бутилки влизат да се гмуркат сред акулите. Без обезопасителни клетки! Че и пари дават за удоволствието! Опитвам се да си представя колко би трябвало да ми платят на мен, за да вляза да се къпя там. Не съм много сигурна за броя на нулите, но тлъстичка кръгличка сумичка ще трябва да е, и непременно допълнена с романтична вечеря с Клайв Оуен. Или поне Брад Пит. Преди къпането. Защото, нали се сещате колко ще е романтично, ако се появя на вечерята с отхапана ръка и липсващ крак.