Двамата новозеландци се уплашили ужасно, мислели, че е дошъл краят им. Хванати в капан на върха на 40-метрова отвесна скала в бесния прибой на океана, единственият им шанс бил някой от брега да ги види. Както и станало. В последните лъчи на залязващото слънце зорки туристи ги съзрели и вдигнали спасителните служби под тревога. Хеликоптери, суматоха, медийна олелия. Денят се случил малко нещо беден откъм новинарски събития, та всички телевизии и информационни агенции се захванали ентусиазирано да излъчват репортажи от героичната спасителна акция. Не само в Австралия, ами и по света. Естествено, първата работа на журналистите била да интервюират трогнатите до сълзи новозеландци и какво, мислите, се оказало? Те били политици, току-що приключили работа в международна конференция в Мелбърн, които решили да си направят малка романтична екскурзийка. Влюбена двойка, с други думи. Телевизиите се изтрепали да романтизират новината за спасението им. Докато не се разбрало, че и двамата влюбени имат съпрузи и семейства в Нова Зеландия. Упс! Нататък е ясно – разводи, политически скандали, оставки и прочее.
Та така, оттогава Лондонският мост е само арка, новозеландските флиртуващи политици, предполагам, старателно избягват района на Дванайсетте апостоли, а поразително красивите, вълнуващи телевизионни репортажи от спасителната акция, показващи на целия свят окъпаните в червено и златно оранжеви скали, създали нова мода в туризма – скалните образувания да се посещават по залез слънце. Ние също следваме модата – последна спирка с последния слънчев лъч в следващото заливче с Двете сестри и Гръмотевичната пещера.
Почти няма залив, остров или камък в морето по южния бряг на континента, който да не е свързан с някоя покъртителна корабокрушенска история. Известни са имената на над 700 плавателни съда, които са достигнали до бреговете на щата Виктория, но никога не са влезли в пристанище. Повечето изчезнали безследно с все екипажа, пасажерите и товара си. Някой скептик като мен без хабер от корабоплаване ще възкликне веднага: „Е, хубаво де, разбирам един, два, три кораба, ама след 150-ия не е ли станало ясно, че това просто не е добър маршрут? Толкоз ли е трудно за схващане?!“. Моето арогантно невежество даже стигна дотам да пита чичко Гугъл аджеба какво му е толкова специалното на Мелбърнския маршрут на Голямата окръжност? Добре, че електронните страници още не са развили способност да се изразяват саркастично! Спестиха ми няколко неловки мига. Първо, маршрут по Голяма (или Риманова) окръжност представлява най-краткото разстояние между две точки на повърхността на сфера, в нашия случай между английско и австралийско пристанище. И второ, в епохата отпреди Суецкия канал най-краткият маршрут между гореупоменатите точки се случвал по следния начин: платноходът напускал британските острови, поемайки на юг през Атлантическия океан на безопасно разстояние от африканския бряг; достигайки до 40-ия паралел, капитанът яхвал Ревящите 40 и използвал максимално неукротимата им сила, за да заобиколи нос Добра надежда и да се приближи до Австралия откъм Южния океан, където отново променял курса – този път на север, за да заобиколи Тасмания и да достигне пристанищата в Мелбърн и Сидни. На теория.
На практика язденето на бесните Ревящи 40 било пълно с опасности не само заради отвратителното време, честите бури, покъртително високите вълни и още по-високия риск от срещи с айсберги, но и заради един дори по-невъобразим в наши дни дефицит – тоталната липса на каквито и да било сателитни технологии, радиоприемници, ехолокатори, а често даже и най-обикновени морски фарове. Без възможност да вижда брега и евентуално да се ориентира по характерни особености на релефa, капитанът на кораба нямал никакъв друг избор, освен да се води по слънцето. Със секстант измервал кога е местното пладне и сравнявайки го с часовник, сверен по Гринуичкото време, намирал по часовата разлика географската дължина. В бурни и облачни дни изчисленията се закръглявали, апроксимирали и принципно се плавало на сляпо.
Нормалната продължителност на пътуването от Англия до Австралия била 100 дни. Добрите капитани с бързи кораби и случили на добро време успявали да го намалят до 90 дни. За герой и суперзвезда бил смятан всеки, който свали още ден-два от изнурителното пътешествие. Времето се измервало в пари. Цели състояния се трупали и финансови империи рухвали в тези няколко дни. И капитаните поемали рискове. 90-километровата пролука между Кралския остров (истинско корабно гробище – поне 55 корабокрушения) и нос Отуей била известна като „игленото ухо“. Да го уцелиш откъм Южния океан с помощта на тогавашнaтa навигационна техника, била без съмнение най-опасната част от цялото тримесечно пътуване. Мда, сега 700-те корабокрушения добиват смисъл.