Заедно със слънцето си отива и последната топлинка от вечерния въздух. Зимният мраз ни прогонва обратно в отопленото купе. Без гледките връщането по Великия океански път е безсмислено рисковано и излишно дълго приключение в тъмното, затова се прибираме през вътрешността по правата като конец магистрала. И на мен не ми се вярва, но е истина – успявам да задремя въпреки оглушителната отвратителна музика, с която Фоги продължава да ни промива мозъците.
СИДНИ
Да се пише за Сидни, е като да си избереш на матурата тема за Вазов. Може, ама с какъв акъл?! Кое е това, дето още не е казано и написано?! Най-големият, най-старият, най-известният, най-красивият, най-посещаваният, най-описваният град на Австралия. Ами и аз така смятам и затова все го избягвах, но накрая се свършиха другите щати и столици и му дойде редът и на Вазов. Тъй де – на Сидни.
Сидни за 3 дни? Забрави! Лудост! Сидни е огромен, космополитен, претъпкан, забързан, комплексен, ексцентричен, шарен, калейдоскопичен, нетипичен, артистичен, възхитителен, великолепен, динамичен, многопластов. Град с история, паркове, атракции, архитектура, плажове, оживени улици, богат културен живот. Невъзможно е да се види за ден, два, три. Нo ние само толкова имаме. Три дни.
Не че не съм си взела цяла седмица отпуск, но другите дни ни трябват, за да стигнем. Не, не с камили, с автомобил пътуваме, по Тихоокеанската магистрала обаче! Девойката кара и се налага да правим чести почивки. Не защото тя се уморява, а за да спасим мен от полудяване. Според закона младата шофьорка трябва да натрупа достатъчно часове зад волана в компанията на по-опитен шофьор, преди да се яви на изпит. Предполага се, че майка и изпълнява ролята на инструктор, дава разумни съвети и помага на чедото да развие правилни шофьорски навици, но в действителност изпада в неконтролируема истерия още с влизането в купето, започва да хипервентилира със завъртането на стартера, редува паникатаки и истерични пристъпи с периоди на сърдито цупене и каталепсия, вкопчва се с побелели пръсти в таблото, скандира в транс: „Намали! Намали! Намали!“ и „Стой си в лентата, не изпреварвай!“, скубе коси, пищи, охка, скърца със зъби и стиска ужасено очи, сякаш се вози на влакче на ужасите. Шофьорката реагира адекватно – усилва музиката и увеличава скоростта. От време на време губи търпение и на свой ред вика, ръкомаха и затваря очи (!!!). Освен че спорадично забравя да погледне през рамо преди престрояване. Което само налива масло в огъня на майчината истерия. Същия ефект имат и чудовищните камиони, фучащи навсякъде около нас със скорост, близка до тази на звука, и уважение към останалите участници в движението, близко до нулата, ако не и отрицателно. Не помага особено и изобилието от водачи на моторни превозни средства, предлагащи безплатни уроци на тема: „Как не бива да се шофира“. С други думи – ужасите на пътуването са неизброими, неописуеми, животоскъсяващи и непоносими, принуждаващи ни да спираме периодично с цел възстановяване на дишането, сърдечния ритъм и загубеното си дар слово. Понякога си разменяме извинения. Друг път тръшкаме врати, пием вода и пак поемаме в сърдито мълчание. Не знам дали ще си говорим изобщо в близкото десетилетие.
И така, в шеги и закачки, с побелели коси, съсипани нерви, но все пак живи и здрави (ако не броим невъзвратимо разклатеното ми психично здраве, разбира се) пристигаме в Сидни. Задръстванията на магистралата са епични. Светофарите са милион. Влачим се с часове. Трафикът се доминира от същите чудовищни лъскави камиони, сега по-бавни, но все така безпардонни, в невъобразими количества, c гуми по-големи от колата ни. Даже безстрашната шофьорка започва да се изнервя.
Мили щедри приятели ни подслоняват в дома си, приютяват вече омразното ни возило на улицата си и дори ни заемат зимни якета и шалове, защото лятото ни е изоставило още в Ню Касъл, а в Сидни вилнеят лют студ, ураганен вятър и зимен дъжд. Синоптиците не обещават подобрение на ситуацията, само се надпреварват да правят една от друга по-отчайващи класации: най-студеното лято от 100 години насам, най-студеният декември въобще в историята, най-ниските летни температури, откакто свят светува, и прочее въодушевяващи рекорди. Обаче за нас е вече късно да правим промени в програмата си – имаме резервации. Студ, сняг, лято или зима, ама първото сидненско утро ни заварва на плажа в Менли. Световноизвестен морски курорт още от XIX век насам. (Доказателство са трогателно красиво реставрираните Морски бани.) Пясъчната ивица е неизненадващо празна насред вилнеещия ураган. Виж, мокрият вятър е изненадващо свиреп. Тракам си със зъби откровено, без опити за прикриване и даже се чувствам късметлийка – поне не съм по къси гащи и с гол гръб като посинелите от студ млади туристки наоколо, повярвали наивно на масово разпространяваната заблуда, че декември е разгарът на лятото в Южното полушарие. Горещ шоколад с чили за сгряване (жалко, че не му слагат и ром), малко лутане по кейовете на пристанището и сме най-после на правилното място – в лодката за парасейлинг.