Плаването е кратко – само излизаме от заливa на Менли, правим плавна дъга и пред нас се издига гората от небостъргачи на сидненското сити. Мостът „Харбър Бридж“ чернее с драматични щрихи на сивооблачния фон. Водата отразява в кобалтовото си огледало оловните краски на небето. Яхти порят залива във всички посоки, правят спиращи дъха повороти, профучават самонадеяно сред тежкия трафик на кораби и фериботи. На кея е пристанал ослепително бял пасажерски кораб с размери, на чийто фон импозантната градска архитектура изглежда като купчина лего играчки. Сидненската опера белее празнично, издула порцелановите си платна на вятъра. Гларуси висят любопитно в небесната бездна.
Операта
Може ли да идеш до Рим и да не видиш папата? Може, разбира се. Аз съм го правила. Но да не повтаряме стари грешки. Този път ще видим сидненския папа – още от ферибота се запътваме към Операта. Най-известната сграда в света. Двама от всеки трима души на планетата могат да разпознаят и назоват Сидненската опера. И значителна част от тях дори са я виждали на живо. Повече от 7 милиона поклонници я посещават годишно. И се снимат с нея. Папата едва ли може да се похвали с подобна популярност.
Кацнала елегантно като годежен пръстен на своя си собствен полуостров, Операта се вижда отвсякъде. Сидни я размахва под носа на света с дискретността на екзалтирана току-що сгодена хубавица. Дори в сивия дъждовен следобед годежният диамант сияе бял, лъскав, островръх и величествен. Като перлена корона в косите на световната кралица на красотата Сидни. Като росен, едва разпукнат лотосов цвят. Като мокри мидени черупки (с размери достойни за трапезата на Годзила). Като изящно, още неизвестно на науката насекомо с влажна хитинова броня и чудовищни размери. Като разтварящо се ветрило от полирана слонова кост. Като току-що изплакнати гигантски порцеланови чинии, струпани да съхнат. (Макар че какво ти съхнене в този дъжд, aло, домакинята!) Като яйчени черупки, останали на брега след излюпването на гигантско костенурче (или Годзила). И да, малко прилича наистина и на издути от вятъра платна. На цяла искряща мраморна флотилия, влизаща тържествено в залива.
Изящна, екзотична и лъскава като бижу, Сидненската опера не е просто сграда. Тя е скулптура, символ, алегория, осъществена идея, материализирана мечта. Въплътена в бетон, стъкло и фаянсови плочки победа на човешкия дух над непостижимото. Апотеоз на архитектурния експресионизъм. Емблема на XX век. Символ на Сидни и на съвременна Австралия. Една от култовите сгради на хилядолетието. Милионите посетители идват тук не само за да гледат спектаклите на Сидненския балет и Сидненската опера, не само за да слушат концертите на Сидненския симфоничен оркестър и не само защото не са виждали друг път толкова много бетон и фаянс на едно място. А за да се докоснат до величието, да пипнат красотата, да се порадват на шедьовъра, да се снимат с чудото на човешкия гений, изобретателност и непримиримост, да съпреживеят легендата.
Е, добре де, може да не е чак легенда от категорията на гръцките митове и легенди, но със сигурност се класира при сагите. 16-годишна нескончаема сага на бюрократични неволи, неспазени обещания, рекордно надхвърлени бюджети, прозрения свише, ексцентрични идеи, предателства, политически игри, гениални озарения, скандали, победи и падения. И даже малко порнография и черна магия! Перфектната рецепта за бестселър. И архитектурен шедьовър.
Още през 40-те години на XX век започват да се появяват мнения, че Сидни има нужда от нова концертна зала или Дворец на операта, но едва след края на войната и (особено) след олимпиадата в Мелбърн (за да навакса в съперничеството с брата близнак) правителството на Нов Южен Уелс дава зелена светлина на проекта, но при условие... да не се финансира от държавния бюджет. Е, как бе, джанъм, се събират милиони за подобно начинание без държавни субсидии?! Mного лесно, оказва се. И гениално – с лотария! В продължение на близо две десетилетия се върти лотария „Сидненска опера“ и приходите от нея финансират проекта. Това добре, но как да изглежда новият сидненски Дом на операта, че да засенчи чак фукльото Мелбърн, а? Много ясно как – с международен конкурс. За всеобщо изумление отзвукът е невероятен – архитекти от 45 страни подават 880 заявки за участие! Всичките интересни, елегантни, красиви. (И предимно стандартно квадратно-правоъгълни, в духа на 50-те.) Докато изборната комисия се чуди и мае сред невероятното изобилие от проекти, избухва и първият скандал – председателят на комисията се скарва с правителствените представители и скоро е публично обвинен в... контрабанда с порнографски материали и черна магия (!!!). Човекът съвсем естествено подава оставка (не без оплаквания от политически шантаж). За негов заместник е поканен не друг, а Ееро Сааринен. Легендарният американски архитект се прехласва по един от вече отхвърлените на първия подбор проекти – единственото по-разчупено, смело, различно, направо фантастично изглеждащо предложение на датчанина Йорт Утсон, който никога не е стъпвал в Австралия и е работил само по снимки и карти. Сааринен намира работата му за интересна, концептуална, предизвикателна, пълна с новаторски архитектурни решения и през 1957 година журито я обявява за победител в конкурса.