Всички тези факти са театрално драматизирани с много тежки въздишки, чупки в китките, въртене на очи, намигане и прочее хомосексуален маниеризъм от гида на екскурзията ни из вътрешността на сградата. Катерим стълби, промъкваме се зад кулисите на голямата сцена, пробваме седалките и акустиката в по-малката зала, шпионираме репетиция на балета „Ромео и Жулиета“, стъпваме с трепет в потресаващо лилавия мокет (искрено ненавиждан от Лучано Павароти), слушаме жълтурски клюки за безброй театрални и кинозвезди, започнали кариерата си оттук, за политически величия, изнасяли речи в голямата зала (папа Йоан Павел Втори в това число – нали ви казвам, даже папите идват да видят Операта), спираме се пред портрети на балетни и оперни прими.
Целият интериор е посветен на акустиката. От окачените дървени тавани в концертните зали, през специалните видове дървесина, подбрана заради акустичните си свойства, до дебелите една педя мокети във фоайетата и тороидните осветителни тела. Разходката из вътрешността на Сидненската опера е като екскурзия в гръдния кош на бетонно чудовище. Оголените извити бетонни ребра на черупковата конструкция се отварят в гигантски ветрила над главите ни. Има нещо индустриално и съвсем не оперно в яката им мускулатура и непретенциозната сивота на цимента. Опитвам се да си представя ярките цветове и органични форми, с които е изобилствал оригиналният дизайн на Утсон, но не мога. Даже лилавото на мокета ми идва твърде много. Огромните стъклени завеси разкриват неочаквани ъгли и гледки към другите арки на сградата. Отблизо фаянсовите плочки, покриващи бетонните „платна“, не са нито бели, нито гладки. Преливат в бледожълти нюанси и се застъпват в необичайните си форми досущ драконски люспи. Специалното им покритие (абсолютно хай-тек за времето си) отразява цветовете на околната среда (в нашия случай сиви дъждовни облаци) и се самопочиства при дъжд (пред очите ни), което обяснява вечно менливия цвят на Операта и неувяхващия и перлен блясък. Мда, трябва да и призная на наборката, че изглежда поразително добре за годините си.
На сбогуване с порцелановата хубавица в драконска кожа се спираме на високата тераса, за да се снимаме и с другата не по-малко (добре де, малко по-малко) известна забележителост на Сидни – мостът „Харбър Бридж“. Най-големият едноарков метален мост в света. Елегантната му гърбица, цялата в кръстосани метални профили и милиони болтове като същинска полегнала Айфелова кула, е не само символ на технологично превъзходство и въплъщение на индустриалната естетика на ранния XX век, но и паметник на възраждането от руините на Голямата депресия. Завършен през 1932 година, мостът бил често наричан Железните дробове на Сидни, тъй като осигурявал работа (и глътка въздух) за хиляди работници през тежките години на депресията. Днес му викат просто Закачалката – заради характерната кобилична извивка, напомняща старомодна закачалка за дрехи.
Сидни е в краката ни! Буквално – ходим по паважа му. Лутаме се като деца, изтървани в склад за шоколади – толкова много изкушения, че не можем да си изберем. Какво да правим по-напред? Къде да идем, какво да видим? Крачим безпосочно по тротоарите, следваме тълпите, забравяме напълно картите. Току се озоваваме пред Куин Виктория Билдинг. Помпозна, тежка, величествена, колониална, огромна, прекрасно реставрирана. Пренася ни в друго време, в епоха на различни ценности, на имперско самочувствие и размах (освен че ни скрива от дъжда). Съседната уличка се спуска стръмно надолу и това може да означава само едно – че води към морето. Така че изборът е направен. Не от нас, а от случайността, но ние нямаме нищо против. Спускаме се към празничното великолепие на Дарлинг Харбър – туристическият рай, туптящото сърце на Сидни.
Нямаме време и не се качваме на копието на „Индевър“ – корабът, с който капитан Кук изследва източните брегове на Австралия, но и от кея е видно, че обвеяният в слава морски плавателен съд не е нищо повече от скромна дървена черупка. Плоскодънна, при това. С три мачти и невъобразима плетеница от въжета. Аз не бих излязла с него извън залива, камо ли да тръгна да обикалям света, да яздя ураганните ветрове на Ревящите 40, да изследвам нечувани, забравени от Бога безумно далечни острови в пословично опасните Южни морета. И къде въобще е живеел всичкият екипаж?! Корабчето е миниатюрно. Сега разбирам проблемите на Джозеф Банкс (24-годишен аристократ, финансирал експедицията и пътувал на борда в качеството на ботаник), който спял с отворена врата, тъй като краката му не се събирали в каютата. Уважението ми към морските пътешественици от епохата на Великите географски открития се увеличава многократно пред лицето на бруталната технологична реалност на XVIII век.