Разходката започва с инструктаж, тестове за алкохол (нали няма да шофираме там горе?!), попълване на въпросници, подписване на декларации, една камара забрани, включително за фотоапарати, пръстени, колиета, часовници, ключове, шалове, фиби, шноли, шапки и други висящи/изхлузващи се предмети. След щателното обискиране и разсъбличане ни раздават униформени сини гащеризони с рекламно лого, номер и цип на гърба (като усмирителни ризи). Вече почти очаквам да ни обръснат нула номер. Сбогом, къдрици! Върху гащеризоните обличаме обезопасителни колани – нещо като къси гащи, направени от ремъци и катарами. От тях висят още въжета и железарии. Като заприличваме окончателно на униформени затворници, ни повеждат (предполагаемо) към терасата, макар че ако съдим по количеството метални врати, електронни ключалки и радиокомуникации за искане на разрешение, през които преминаваме, бихме могли аргументирано да предположим, че ни развеждат по килиите в затвор за особено опасни престъпници.
Най-после, след поредица от стълбища, тунели, асансьори и коридори без прозорци, създаващи убедителната илюзия, че сме в модернизиранo подземиe на Бастилията, една от вратите се отваря към свободата – небе, светлина и свеж бриз изпълват металния правоъгълник. Спираме за последен инструктаж: никакво навеждане и плюене през парапетите (може би трябва и намордници да ни сложат, щото де да ни знаят – каквито сме опасни луди, току-виж сме проточили някоя лига във въздушното пространство на Сидни). Асистентите ни закопчават безапелационно към металните плъзгачи на вградена в стените релса, последно преброяване, последна проверка на закопчалките и потегляме в колона по един с маршова стъпка и тон за песен. Забелязвам, че забравят да ни сложат белезници и пранги на краката, ама аз съм хитра и си мълча, та в крайна сметка ни пускат да излезем на терасата вързани, но неоковани.
Вселенското светлинно шоу вече е започнало. Вятърът се явява конферансие и отпочва програмата с дърпане на коси и крачоли, лекият дъждец раздава влажни кърпички за освежаване, космическият осветител включва небесните филтри. Панорамната картина пред нас се мени всяка секунда – Сидни в дъжда, Сидни под драматично облачно небе, Сидни в здрача, Сидни в розовеещото зарево на загатнат през облаците залез, първите светлинки на града, нощен Сидни – величествен дисплей на триизмерно светлинно пано, ярко, блещукащо, менливо, неземно красиво. Целият град на длан! 360-градусова панорама на един от най-красивите градове в света! 4D.
Прекрачваме върху моторизирана тераса със стъклен под и перила, която се разгъва още метър-два над урбанизираната бездна. Естествено, че се надвесваме над парапетите! Не че има кой знае какво да се види – плавно разширяващите се поли на въжения хиперболоид, придържащ кулата към земната твърд, и колекция индустриални климатици на покрива на търговския център. Изобщо всичките иначе впечатляващо модернистични, футуристични, екстравагантни, показно естетични небостъргачи в краката ни имат ужасно грозни покриви – с всевъзможни кулокранове (за поддръжка на фасадите), климатици, отдушници, плетеници от тръби и кабели, антени и всевъзможни ръбести съоръжения, наблъскани произволно едно в друго като в склад за метални отпадъци. Сидненската опера е единствено изключение – изглежда еднакво добре от птичи и от мравешки поглед. Защото архитектът и настоявал, че сградите имат 5 фасади (включително покрива), с които да въздействат естетически, а не 4 (или даже само една – откъм улицата), както е масово прието в съвременната архитектура.
В далечината, въпреки дъжда и здрача се вижда Ботани Бей – заливът, където акостирал Кук през 1770 година. Мястото, където започва съвременната история на Австралия. Красотата, зеленината, привидното изобилие и плодородие на местността стават причина капитанът да препоръча австралийския континент пред британското правителство и краля като подходящ за колонизиране. Първите заселници ще се разочароват от избора му и ще преместят селището малко пò на север, в Порт Джаксън. Когато командирът на Първата заселническа флотилия капитан Артър Филип навлиза с 11-те кораба в залива, той отбелязва в дневника си: „Това е със сигурност най-добрият залив в света“. Без удивителни и възклицания (капитанът е все пак корав морски вълк и глътнал бастун британец), но и без място за съмнения. Не че има нужда от каквито и да било украшения на речта – какво повече би могло да се каже след „най-добрият в света“? По-интересното е, че мнението му се споделя и до днес от всеки късметлия, имал шанса да зърне кобалтовия залив, днес по-известен като Сидни Харбър. Ние сме също покорени от красотата на блещукащата водна шир, на извитите водни ръкави и множество вдлъбнати заливчета, на плажчетата, кейовете, пристанищата, на малките островчета, разхвърляни наоколо ей тъй, за хубост и приказ, на горите от мачти в яхтените марини, на безбройните бели следи, чертаещи маршрутите на многобройни фериботи, яхти, корабчета, скутери и пътнически лайнери (с размерите на средностатистически български град). Менливата светлина променя цвета на водата, мидените черупки на Операта менят перлените си нюанси, река от автомобилни светлини тече по „закачалката“ на Харбър Бридж.