На другия далечен хоризонт се синеят Сините планини, a някъде там, на северозапад, се намира олимпийският комплекс. От Дарлинг Харбър се носи далечен басов тътен на як рок – безплатен концерт за откриването на „Хардрок Кафе“ с музиканти от цял свят. Почти мога да различа плажовете на Mенли, по-натам разпознаваме зеления правоъгълник на Хайд Парк – от високото се виждат ясно правите алеи, пресичащи го надлъж, нашир и в диагонал, за да изобразява британския флаг, „Юниън Джак“. Катедралата „Света Мери“ е миниатюрна и изящна с тънките си островърхи кули, почти ювелирна. И също изглежда добре от висините. (Предполагам, религиозният канон задължава храмовите архитекти да имат предвид божията гледна точка.) Без проблем намирам и огромната червена светеща реклама на „Кока-Кола“, емблема на Кингс Крос – пословично известният бохемски сидненски квартал, където имаме резервация за вечеря.
Светлинното шоу е безконечно и няма никакъв шанс да ни омръзне, но радиото на водача ни обявява, че е време да се прибираме. Дрънчене на ключове, превъртане на секретни ключалки, бумтене на метални врати и пак в колона по един (след известно разместване, за да разплетем безнадеждно омотаните си пъпни върви) се прибираме. Преброяват ни пак! Откопчават ни усмирителните ризи и със същата безумна процедура за сигурност, включваща радиоповиквания, официални разрешения, електронно заключвани врати и следени с камери асансьори, се връщаме на туристическата платформа. Сваляме гащеризоните и най-после се сдобиваме отново с гражданските си права и свободи. Другите посетители ни гледат завистливо, нямат никаква идея с какви унижения и безправие, равносилно на каторга, сме платили за привилегията да видим Сидни от най-високата му точка.
С удовлетворение научавам в информационния център, че ние съвсем не сме най-откачените, дето са стъпвали по небесните платформи – и тук си имат редовно годишно състезание за изкачване на кулата. По стълби!! И познайте каква е наградата за победителя. Точно така – участва в състезанието за изкатерване на Емпайър Стейт Билдинг!
Син Сити – пардон! Кингс Крос
Най-добрата слава е лошата слава – стига най-далече и се помни най-дълго. Кингс Крос е световноизвестен с репутацията си, комбинираща в едно червени фенери, организирана престъпност, хазарт, хомосексуални общности, разгул, разпуснати нрави и разюздани купони. Започнал като един от най-престижните сидненски квартали през XIX век, районът се прославя с танцовите си салони, незаконен алкохол и бохемска атмосфера в началото на XX век и деградира до пословична дупка и пиянско сборище след Втората световна война. В XXI век амбициозни предприемачи променят отново облика му и днес цените на имотите в Кингс Крос са възсоленички, а атмосферата му е отново бохемска, с вкус на забранен плод, но нe толкова отявлено криминална. Амалгама от художници, музиканти, поети, влиятелни журналисти, пласьори на наркотици, собственици на нелегални казина, проститутки, корумпирани полицаи, картоиграчи и туристи. И ако това не е достатъчно шарено, Кингс Крос е също и австралийската столица на гей и лезбийските общности, родно място на парада „Марди Гра“. Ясно е вече, че не само присъства в списъка ми с места за виждане, ами и го оглавява.
Е, разбира се, моите (майчински) планове бяха да посетим гнездото на греха посред бял ден и набързо по възможност, но случи се, че се сдобихме с промоционалнa вечеря за двама в изискан тай ресторант на пъпа на Кингс Крос – на има-няма 20 метра от най-известния му символ, фонтанът „Ел Аламейн“. Тъй че в тъмното и мокрото крачим бодро и целеустремено (защото подрастващото е гладно и очевидно се кани да ми отхапе главата, ако не осигуря вечеря в близките 3 минути) към ресторанта. Едва успявам да убедя гладницата да ме щракне на фото пред водното глухарче на фонтана. Спори, че вече имам такива снимки – пред няколко такива същите фонтанчета, в Художествената галерия на Куинсланд. Да, вярно е, ама те са копия, обяснявам на младото невежо поколение, исторически и артистични препратки, изобразяващи културна приемственост и дъра-бъра. Това тук е Оригиналът. Кандисва чак като се сещам да спомена, че авторът на световноизвестния, световнокопиран фонтан е новозеландски архитект – Робърт Удуърд. Кивешката гордост надделява и ме щраква в крачка, без да спира. После без да намалява скоростта, връхлита в ресторанта.