Там и двете се заковаваме поразени. Попаднали сме в приказен оазис. Изкуствена и естествена зеленина скриват размерите на помещението, малки езерца и шадраванчета с лилии го озвучават с ромон на поточе, красиви като кукли сервитьорки в традиционни синьо-златни дълги рокли се втурват да ни посрещат с изящни поклони, приглушена музика маскира разговорите от сепаретата под дърворезбовани шатри. Започвам искрено да съжалявам, че съм с гуменки, с най-мърлявия си панталон и чуждо зимно яке (два номера по-малко), но неугледният ни вид не изглежда да смущава ни най-малко персонала. Настанени сме мигом в наше си собствено сепаре сред каменни скулптури и декоративни съдове. Менюто е с размери, достатъчни да ни осигурят забавление поне до полунощ, но гладницата бърза, така че поръчвам специалитета от първа страница – ястие със свинско месо по рецепта от XIV век. Оказва се сладко и удавено в кокосово мляко, но нито за миг не съжалявам. Преживяването си заслужава. Чувството, че сме под властта на мощна източна магия, е толкова силно, че ни подтиква да си тръгнем преди полунощ – опасявам се, че ако сме още сред ромона, лотосите и каменните Буди, когато часовникът отброи дванайсет, ще се превърнем в каменни жабки край фонтана.
Навън ни чака Кингс Крос в пълната си (лоша) слава. Минаваме край стъклените витрини на яркоосветени магазини с демонстративно подредени пред взора на минувачите празни тавички на касовите апарати – ето, вижте, няма пари, може да си спестите влизането с взлом, край тъмните входове на кабарета и съмнителни заведения, охранявани от облечени в черна кожа татуирани гиганти с обръснати глави или невчесани дълги коси и мустаци, край (полу)голи момичета, наметнати с възкъси, хлабаво вързани копринени халати, срещаме спортуващи хора с анцузи и кучета, ярко облечени, потресаващо гримирани травестити, гейове в тесни панталони и перфектно изгладени ризи, танцьорки в оскъдно облекло (ако кожените и дантелените ремъчки минават за облекло изобщо), странно облечени хора с неясна сексуална ориентация, млади бизнесмени в костюми и безукорни вратовръзки, туристи с раници, спретнати семейни двойки на всякаква възраст, включително с бебешки колички, наркомани, бездомници, безделници и стотици нормални, с нищо незабележителни хора. На два пъти ни канят да влезем в дискотека/бар, но без излишна настойчивост и приемат отказа ни с усмивка. Почти съм разочарована, че никой не ни предлага хашиш, нестандартен секс или нещо по-скандално.
Симпатичен млад човек ни среща на стълбите към пословично опасната подземна гара Кингс Крос и свенливо ни уведомява, че гарата е затворена – сочи ни временните заграждения пред перона и автобусната спирка, откъдето да хванем маршрутка до следващата гара. Необозначен автобус спира и отваря врати. Показваме влаковите билети и шофьорът кимва мълчаливо. Прекарваме следващите 20-ина минути в най-колоритната компания, която бих могла изобщо да си представя: на седалката пред нас две момичета, облечени в пера и мрежести чорапогащници, си говорят оживено за лекции и академични проекти (лъскавите им, покрити с пайети корони опират в тавана), група момчета със сърфове (само по къси гащи и джапанки) са задръстили цялата предна част на превозното средство, млад мъж в розов панталон и оранжева риза чете книга на айфона си, до него жена на средна възраст плете нещо яркоцикламено и кима в такт с музиката от втъкнатите в ушите и слушалки, възрастен чернокож мъж със светлоотражателна жилетка стиска масивна папка на коленете си, презеленял младеж повръща шумно на задната седалка. Hемците се възмущават, бразилците до нас разгръщат карти и пътеводители, питат ме къде трябва да слезем. Нямам идея! Скоро автобусът спира някъде в центъра (съдя по изобилието на небостъргачи) и всички се изсипваме нетърпеливо навън – вонята на повърнат алкохол е непоносима. Следваме скришом бразилците и те ни завеждат до Централната гара. Момичетата с перата изчезват в тротоарната тълпа. Hевероятно! Kак може някой облечен в ярколилави пера и еднометрова корона да се слее с минувачите?! Обаче такава е сидненската полунощна действителност.