После се спираме в покоите на полярната мечка. Баба Меца спи – бяла, пухкава и термоизолирана. Хич не и пречи, че е студено. На нас обаче ни е крайно некомфортно и все гледаме да се заврем някъде на закрито. Така попадаме в аквариума с тропическите рибки и после в залата на морската крава – дюгонг, която мързеливо пасе марули в подводната си хранилка.
Несломимата воля на Диктаторката Ема ни замъква в крайна сметка, след много отлагане и избикаляне, но неизбежно и непредотвратимо, до Пиратския кораб. Всички възрастни бият отбой. Позорно и лицемерно. Преструвайки се, че уж имат по-важни задачи – като да снимат например. Накрая само аз и таткото на Диктаторката – Счетоводителят, се наемаме да я придружим. Пиратският кораб е като Гондолата във варненската Морска градина, но много по-голям. И по-страшен. Гигантското махало се залюлява първо лекичко, после все по-силно и ни изхвърля все по-високо, докато накрая изкачването става вертикално, а слизането се превръща в свободно падане. Ема пищи до посиняване. Аз сравнително скоро откривам, че ако затворя очи в най-високата точка, за да не виждам бездната под нас, мога да потисна писъците и да ги трансформирам в истерично хилене и много по-престижни гърлени стонове. Всички оцеляваме и се отправяме към следващото изпитание – Бермудския триъгълник.
Триъгълна е само траекторията на малката пластмасова лодка, в която ни настаняват – мен и Ема, всички други са дезертирали безсрамно. Лодчицата се клатушка известно време в тесен воден канал през разни изкуствени прагове, имитирайки рафтинг, после поема стръмно нагоре през серия от тъмни тунели, световъртежни спирали и още по-стръмни изкачвания, докато накрая се катурва по почти отвесен воден склон и се бухва с всичка сила в декоративното езерце. Естествено, че пищим! Опищяваме орталъка. И сме мокри до кости след бухването.
Внезапния нов порой избягваме, като се скриваме в залата за 4D прожекции. Кинозала с голям екран и редици тапицирани седалки. Само трябва да носим специални очила, за да се постигне 3D ефектът. Как обаче постигат четвъртото измерение на прожекцията? Ами и аз това се питах, надявайки се да не задълбаем из времевия континуум, когато подът затрепери от симулиран земетръс и по лицата ни се посипа мокър воден прах. Пищях и си затварях очите през по-голямата част от времето, така че не съм много сигурна какъв беше сюжетът. Знам само, че включваше устремно приближаващи се акули с раззината паст, светкавично атакуващи тропически змии и палави маймунки, които ни обстрелваха с тежки кокосови орехи.
Последното представление за деня е с криминален сюжет – два тюлена и половин дузина несхватливи полицаи разследват загадъчен случай на контрабанден риболов. Тюлените са извънредно чаровни и интелигентни. И хич не са тромави.
Тръгваме си с добро настроение, макар и премръзнали, мокри и настинали. Целият Златен бряг се е дегизирал като оловен такъв и за по-сигурно се е наметнал с плащ от мъгла. Все едно сме на разходка в Окланд. Вкъщи дълго лекуваме настинката с концентрати и вечеряме без Брад Пит, нo затова пък с пълен комплект крайници.
Ден втори от дъждовната сага за посещението на Нейно диктаторско величество Ема и прилежащите и родители в Бризбън, столицата на Куинсланд, Слънчевият щат. (Така пише по регистрационните номера на колите, но май ще трябва да сменят девиза с „Дъждовният щат“ или „Страната на дъжда“, или нещо друго по-достоверно.)
За къпане в морето и дума не може да става (т.е. можем да си се къпем до насита, но за целта не е нужно да ходим до морето, достатъчно е да слезем от колата без дъждобран), така че пак изоставяме плановете за плаж и разходки и поемаме на север към Съншайн Кост, или Слънчев бряг (може би и на него трябва да му сменят името с нещо по-подходящо, като Сивия бряг или Мокрия бряг). Целта ни е Австралийският зоопарк на Стив Ъруин, Ловецът на крокодили. Така нареди Ема. И никой не смее да и противоречи. Най-малко аз.