Световната слава на Сидненския залив, на моста „Харбър Бридж“, на Сидненската опера не били достатъчни. Сидничани искали достоен реванш – нищо по-малко от Олимпиада. Желанието им се реализира в първата година на новото хилядолетие. Целият свят се изсипва за Олимпиадата, за да открие с невярващи очи, че Сидни е една от най-добре пазените тайни на планетата. Прекрасните плажове, фантастичното австралийско слънце, изобилието и богатствата на континента, събрани в космополитния град, екзотиката на Южните морета, лайфстайлът, за който остатъкът от света може само да си мечтае, разнообразната храна, смесването на култури, импозантната архитектура, красивите белозъби, сърдечни сидничани с бронзов загар и неизбежен сърф под мишница, зелените модерни жилищни квартали – светът е в шок, в нокаут, в амок. Де кой има малко акъл в главата и някой и друг долар в сметката, се втурва да си пазарува къщи в Сидни. И в другите австралийски столични градове. Цените на имотите изхвърчават до небесата, но независимо от високата цена сидничани са доволни – градът им пак е номер едно в Австралия.
Гледките, с които се пълнят очите ни, потвърждават, че хич не са будали петте милиона души, които обитават града на Операта, града на Бонди Бийч, на „Харбър Бридж“, на Дарлинг Харбър, на Скалите и на Кръглия кей. Една четвърт от населението на Австралия определено не е сгрешило с избора си. Ако лятото им не беше се случило толкова студено, мокро и противно, и аз щях да се замисля. И то сериозно.
Докато си допием виното и съберем мръсните съдове от обяда, „Южен лебед“ вече се връща към кея. Екипажът пъргаво прибира платната, намотава спретнато въжетата и ни изпраща с професионална куртоазия, докaто кормчията пират позира в героични пози за последна снимка. Край на разходката в миналото, завръщаме се в бъдещето, опознавайки другото лице на Сидни. Онова, заради което 15 милиона австралийци предпочитат все пак да живеят другаде. Обратната страна на монетата. Бичът на пренаселения град. Прекарваме 3 часа в безнадеждно задръстване на магистралата. Добре, че резервоарът е пълен! Разбираме, че сме излезли от пределите на града, по внезапно отпушилия се трафик. С дъъълга въздишка на облекчение поемаме към Канбера.
КАНБЕРА
Най-накрая, последна и най-подир след всичките щатски столици стигаме и до истинската австралийска столица – Канбера. И така наречената Австралийска столична територия. Всички ми обясняват как там нямало нищо за правене и гледане, ама аз се инатя. Канбера, та Канбера. Пристигаме късно през нощта по магистралата от Сидни. В най-студения декември от 100 години насам! Изобилните светлинки, разлети в плитката долина, блещукат съвсем като светлините на истински град. Оправдано е човек да се обърка в тъмното и да си помисли, че е пристигнал просто в друг австралийски мегаполис. Утрото ще разкрие грешката ни.
Политическата, административната и дипломатическата столица на Австралия е най-нетипичният австралийски град. (Ако „град“ въобще е подходяща дума за колекцията от разхвърляни из долинките кварталчета, които съставляват столичната градска зона.) Построен насред гористото нищо, разчертан с пергел и транспортир, на еднакво неудобно разстояние от Сидни и Мелбърн, архитектурният експеримент, който се явява столица на нацията, не е дори на море. (В страна, в която 99 % от населението живее на или близо до океанския бряг. В краен случай край река.) В отчаян опит за мимикрия, Канбера си има изкуствено езерце. С фонтан! Даже името и не е с обичайния британски произход – вместо на английско графство или принцеса (други интересни предложения били Евкалиптия, Шекспирия, Кукландия) столицата е кръстена с аборигенската дума за „място за срещи“ – Канбера.
С първия дневен светлик хукваме да търсим паркинг за колата, защото имам щурата идея да зарежа возилото нейде и да се разхождаме из столицата необременени от грижи за четириколесното. От опита ми във всяка друга австралийска столица знам, че да се моткаш в центъра с кола е лудост. Централните зони са предназначени за пешеходци, не за автомобили, и колата моментално се превръща в проблем, вместо да е удобство. Привидно такава е ситуацията и в Канбера – предвидливо е осигурен огромен платен паркинг баш в центъра, на главната улица, на две пресечки от пешеходната зона. Места за паркиране бол, колонки за плащане – също. Обаче! Не приемат заплащане с карти, нито такива с банкноти, а пък аз нямам навика да се разхождам с по 24 долара в джоба на монети (нещо като едно кило цветни метали). Обаждам се на телефона, изписан с големи червени цифри, за да платя с кредитна карта. Операторът отговаря веднага, но ме хвърля в дълбоко озадачение с обещанието да ми изпрати касовата бележка по пощата. Щяла да пристигне за не повече от 3 – 4 работни дни. Само??!! И как тогава да си я сложа на видно място в паркираната кола тази сутрин? Ами днес няма как, съгласява се любезният младеж, но след три дни, като получа разписката... Да, много благодаря! Абе тия нормални ли са?! В Австралия ли сме изобщо?