Отправяме се бодро към главната улица да търсим монети. Там няма жива душа, но намираме работещо кафене. Аха, ухилваме се доволно, с един куршум – два заека. Хем закуска, хем ще ни развалят пари. Друг път! За кафе и закуска няма проблеми, но за монети, каквито и да било, ще трябва да вървим още 20 минути до най-близката банка (според хлапето на бара – единственото местно живо същество наоколо, нямам причини да не му вярвам). На въпроса ми има ли пешеходна пътека по моста над езерото, за да стигнем до Парламента, любезният младеж започва да се чувства видимо неудобно и с трудност си подбира думите, за да ми сервира фактите без излишен сарказъм (в края на краищата може да съм най-обикновена тиха луда, що да ме обижда детето). До Парламента е към час вървене. В дъжда. И студа. По-добре да хванем автобус. Или да идем с кола, намеква ми дискретно.
Окей! Предавам се! Ще си вземем любимото возило с нас и ще го водим по музеи и изложби. На никакви паркинги няма да го оставяме. Ама-ха! Отскачаме бързешката до Музея на Канбера (той поне е за пешеходци) и от тамошния щанд с брошурки се сдобивам с карта на града. Разгръщам я и се стъписвам. Това някаква шега ли е?! Пробутали са ми бутафорна карта на космическа станция в неизвестна галактика. Разчертана в концентрични окръжности и шестоъгълници, разсечени с нечовешка прецизност от перфектно прави лъчи, симетрично, под абсолютно еднакви ъгли. Прилича на реквизит от „Стартрек“. Или на урок по геометрия – вписани многоъгълници и теорема за ъглополовящата. Ето значи защо нищо тук не е като в другите австралийски градове! Ами ние просто не сме в Австралия, а в бог знае кой забутан ръкав на галактиката, където още не са чували за кредитни карти и телефонно банкиране.
Канбера не е дете на любовта (може би това оправдава странностите и). Зачената в разпрата между Мелбърн и Сидни, които цели десет години не успяват да се споразумеят кой от тях да бъде столица на Федeрацията на австралийските колонии. Американски проектант от Чикаго спечелва международния конкурс с необичайния си футуристичен дизайн (за всеобщо отвращение и потрес на членовете на Кралския институт на британските архитекти, които без съмнение биха предпочели нещо натруфенко и викторианско, както обикновено), без дори да е стъпвал в безизвестната долинка на края на света, където Австралия ще строи новата си столица. Уолтър Бърли Грифин просто използвал карти, пергел и линийка. (По въпроса дали е чел фантастика, историята мълчи.) Планирал град за население от около 25 хиляди души. (Тъй ами, за какво им е повече на австралийските фермери?! Дори тази цифра била достигната чак в средата на века.) 25 хиляди, пристрастени към шофирането автомобилисти непешеходци – с широки, многолентови, прави като самолетни писти улици, отдалечени тихи кварталчета и много, много зеленина. Днес градът се хвали с постоянно население от 300 000 души (ръст, постигнат не на последно място благодарение на преференциална имиграционна политика – ако ви трябват допълнителни точки, Канбера е правилният адрес).
И до ден днешен градът остава въплъщение на идеите на американския си дизайнер футурист. Чист, зелен, просторен, царство на неестествен покой и безвремие, превзет напълно от архитектурeн модернизъм – никакви класически капители, куполи, сводове, викториански финтифлюшки и ненужни декорации. Чисти линии, прави ъгли, отворени празни пространства, перфектни пропорции и главозамайващи окръжности доминират в създаденото от хората. Птичи песни, кенгурски стада и безброй нюанси на зеленото съставляват божието участие в проекта. Резултатът е нещо като Дисниленд за политици. (В комплект с езерце и мемориален комплекс с камбанки.) Или площадка за приземяване на космически кораби – басирам се, че мерникът на Парламента с пресечените си концентрични окръжности се вижда чак от Космоса.