Личната ми екскурзоводка е изчерпала познанията си за най-важната канберска сграда, магазинчето за сувенири не успява да ни изкуши с нищо (какво си купуваш за спомен от Парламента – вино, мед, златна лъжичка, порцеланова чаша, бижута с опали, писалка?), така че излизаме навън да проучваме други забележителности в парламентарния комплекс. Слънце е пробило между облаците и велосипедни полицаи по къси гащи предлагат великолепни сюжети за етюдна фотография. Ако ми стиска. Тревата е мекичка, ослепително зелена и мокра. Паркът е безкраен. Едвам успяваме да го изходим. Каталясали, стигаме до стария Парламент – ослепително бял, кацнал на брега на езерото в основата на парламентарния хълм, насред обширни розови градини, подслонил в модерни времена Музея на австралийската демокрация. Злите езици твърдят, че архитектът му Джон Смит Мърдок работил по проекта насила, по задължение – бил главен архитект на Обединеното кралство и проектирането нa парламентарни сгради влизало в служебната му характеристика – но без никакво желание или ентусиазъм, тъй като смятал цялата идея за Парламент (и столица) в буша (при положение че в Мелбърн вече си имало идеално функционираща, подобаващо помпозна и страховито скъпа парламентарна сграда) за неоправдан разход и абсурдна за скромна малка Австралия ексцентричност. Все пак творението му поразява посетителите с безупречните си класически пропорции (добре де, тук има изобилие от класически арки и колониални архитектурни елементи, но строго функционални и изчистени в т.нар. оголен класицизъм) и романтичната красота на викторианска пощенска картичка и не без основание е смятанo за една от най-красивите сгради в Австралия. Неизбежно е човек да не се запита какво ли щеше да сътвори архитектът, ако беше вложил повече творчески ентусиазъм и вдъхновение.
Oбикаляме мързеливо розовите градини, навеждайки се старателно над всеки храст в неуморен лов за ароматни рози (няма), зяпаме известно време играта на тенис на парламентарния тенис корт, спираме се да прочетем плакатите на протестиращите от палатковия лагер (не ни става ясно какво искат, но веят аборигенски знамена), пием чай в претъпканото с костюми и вратовръзки кафене сред розите и лавандулите и пак поемаме по дългите безлюдни алеи към езерото. Следват сградите на Националната библиотека, Върховния съд, Националната галерия (c фантастична гостуваща ренесансова изложба), Центърa за австралийски дизайн, Националния архив (c гостуваща изложба на средновековни ръкописи). Преследва ме непреодолимо усещане за дежавю. Bече съм била тук. Bиждала съм и преди импозантните бетонни храмове на властта, разхвърляни сред огромните поляни, засенчени с европейски дървета, под шапка от птичи песни и покой. Групичка брезички отключват спомена. Ами да! Всичко тук ми напомня Москва. ВДНХ – Выставка достижений народного хозяйства, сиреч Изложба на постиженията на националното стопанство. ВДНХ – парк с размерите на Монако, щедро украсен с бетонни палати с нечовешки мащаби. В Канбера също всичко е за показ. Демонстрация на власт и сила, контрол и богатство. Просперитет. Могъщество. Културен хегемонизъм и обещания за светли бъдещета. Артистично въплътени в тонове бетон и мрамор с безупречно прави ъгли. Навяващи по-скоро мисли за египетски пирамиди и робовладелски империи, отколкото за демокрация и граждански свободи. Хм, интересна конвергенция. Целият парламентарен комплекс, проектиран от американски архитекти за нуждите на демократична Австралия, изглежда като излязъл от сънищата на съветски планировчик от тъмната доба на сталинизма. Пардон! – от светлата ера на социализма. 80-те пилона с колекция от безразборни национални флагове само допълват картинката тип „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“. Българският флаг се вее гордо между братските знамена на Бангладеш и Канада (подредени са по азбучен ред, та затова). Чудя се дали Обединена Европа и УНИЦЕФ знаят, че в Канбера им е отреден статут на държави и флаговете им се веят съответно до тези на Етиопия и Уганда.