Правим още няколко кръгчета по вписаните автомобилни пръстени, наречени подобаващо Щатски и Столичен, излизаме на кратки забежки по радиалните улици с имена на щатски столици и в състояние на пълно главозамайване и световъртеж попадаме в квартала на чуждестранните посолства. Не намираме българското, но пък се наглеждаме до насита на още прекрасна модерна архитектура (тук-таме с интересни заемки от съответните национални култури) и перфектно поддържани паркове и градини. Цял комплекс от почивни станции на ЦК! Изобщо Канбера, макар и зачената в началото на XX век, е застроена предимно през 60-те и тоооолкова и личи.
Музеят на Австралия е една от най-странните сгради в града. След всичкия доминиращ бетон и мрамор, перфектни пропорции, безкрайни колонади, квадрати и паралелепипеди в бяло и сиво оплетената купчина оранжево-черни алуминиеви плоскости с гигантични надписи на Брайлова азбука (за незрящи Голиатовци??) ни идва малко като шок. Нямам никаква идея що за архитектурен стил е това. Умопомрачителен деконструктивизъм? Психеделичен ентропизъм? Шизофреничен експресионизъм? Не мога да различа никаква схема или форма в безразборно нахвърляните ъгли, дъги, прозорци, лупинги и цветове. Според литературата сградата трябва да изобразява поредица от възли, символизиращи комплексната история на страната. Един вид, Австралия има не една история (не само на белите заселници), а много (аборигенска, имигрантска) – преплетени, усукани, навързани заедно. Също така трябва да ни напомня други световноизвестни архитектурни шедьоври – летището „Дж. Ф. Кенеди“ на Ееро Сааринен например, Сидненската опера и Музеят на евреите в Берлин (последният даже предявил обвинения в плагиатство). Убий ме, не виждам никаква прилика. Нито дори намек. И възлите също остават скрити за явно силно ограниченото ми въображение.
Виж, експозицията на музея наистина е пълна с истории. Много и интересни. С интерактивни дисплеи, триизмерни прожекции и прочее чудеса на съвременния шоубизнес. Гвоздеят в програмата обаче е гостуваща изложба на съвременно китайско изкуство. Червени знамена, димящи заводски комини, петолъчки, комбайнери, работнички с гащеризони, червенобузи трактористки, усмихнати строители, небостъргачи и кулокранове, комсомолци с акордеони (и мобифони), леяри с цигари. Също – тържествени портрети на партийни лидери в тъмни костюми и консервативни вратовръзки. Ето значи как щеше да изглежда българската живопис, ако не беше паднал комунизмът. Социалистически реализъм в XXI век. Интернет и диктатура на пролетариата. Ултрамодерни технологии и автомати „Калашников“. Комунизъм и айфони. Невероятно преживяване! Препоръчвам го на всеки, носил някога пионерска връзка.
Музеят затваря и ни принуждава да търсим забавления (и вечеря) в пешеходно-магазинната централна зона на столицата. Ако не се брои огромният мол, прехвърлил лъскава снага и от двете страни на улицата, пищно декориран с коледни шаренийки, лампички и играчки (затворен след 5 часа!!), останалата част от центъра се опитва да ни заблуди, че сме попаднали в Търговище. В мъртвилото на ранния следобед. Преди двайсетина години. И почти успява. Мръсни хлопащи мраморни плочки застилат площадче между мърляви заведения за бързо хранене и вехти книжарници за комикси, книги втора употреба, магазини за грамофонни плочи (!!!) и касети (!?), студиа за татуировки. Гълъби се тълпят и пейки се гушат под европейските широколистни дървета. Просяци и бездомници прогонват случайните минувачи с настойчивите си опити да изкрънкат пари или цигара. Все едно изобщо не сме в най-скъпия град на Австралия. С най-големите заплати (15 – 20 % над средните за страната според официалната статистика) и най-ниската безработица (30 % под средната за Австралия). В материализираната бетонна утопия на социалистическия Дисниленд. Помотваме се в магазинче за интелектуални игри – кубчето на Рубик е с по 5 квадратчета на страна, триизмерни пъзели, всевъзможни главоблъсканици, скрабъли, монополи, инкрустирани шахматни дъски с невероятни четирицифрени цени; ядем италиански сладолед във вафлени фунийки, хвърляме трохи на гълъбите. Но накрая се предаваме на вездесъщата меланхолия, изоставяме увехналия си туристически възторг на притъмняващата улица и отиваме на кино.