В централната част на Бризбън, в тъй наречения Уест Енд, има цели махали, населени с гърци, сърби и прочее роднаго брата балканлия. В по-тихите комшулуци на квартала витае същата кротка неприпряна атмосфера като в българските села. Даже оградите на къщите са нашенски – с циментов дувар и метални орнаментирани рамки отгоре, а не дървени, каквато е преобладаващата мода. Дворовете не са идеално окосени, дръвчетата са плодни, а не само декоративни. Дори кучетата махат с опашка някак по родному дружелюбно и колите са паркирани с двете гуми на тротоара. Мила родна картинка е игра на табла под сянката на улични дръвчета, с тълпа кибици, както се полага. Както казва дъщеря ми, липсва само купчина забъркан бетон на асфалта в края на улицата, две-три кокошки да щъкат наоколо и някой да вари буркани на открит огън, за да е приликата пълна.
Българите, макар немногобройни, също имаме ярко присъствие в културния живот на куинсландската столица. Трио „Жива вода“ участва във всички бризбънски музикални фестивали и покорява сърцата на публиката с красотата на българските народни песни. Мравки лазят по гърба ми всеки път като слушам двугласните шопски напеви на Рени и Ан и гайдата на Георги. Да, Ан е австралийка. На въпроса ми как е станало така, че пее български народни песни, отговаря, че обича балканската музика с нейните неравноделен ритъм и неустоима танцувалност и обожава българското звучене. Признава, че среща невероятни трудности само с текстовете на песните – налага се да ги наизустява, без да ги разбира, тъй като не говори български.
На съботния пазар в Уест Енд, който е една от най-колоритните бризбънски атракции – институция сам по себе си, над вакханалията, шаренията, човешката глъчка и вкусни аромати на баница и прясно смляно кафе често се разнася неравноделен ритъм. Малки групи от музиканти се събират за спонтанни изпълнения на живо. Акордеон, цигулка и тъпан; кларнет, цигулка и тромбон; акордеон и саксофон – изпълнителите и инструментите са всеки път различни и мелодиите са от всички краища на Европа, но като че ли най-често звучат цигански извивки, унгарски вихрен чардаш и невъздържани балкански мотиви.
На традиционния Бризбънски фестивал, който продължава цял месец и обединява стотици концерти – в зали, на открито, по кварталните сцени и градските паркове, по улиците на града и даже в задните дворове на доброволци домакини, – ни чака приятна изненада. Слънчевото време е идеално за забавления на открито и целият квартал е дошъл в парка „Хендерсън“ за фестивала „Шехерезада“, посветен на Близкия изток. Ориенталска музика и танци, гледачки на кафе и на ръка, неустоими вкусотии, състезания с хвърчила, щандове с шарени дрънкулки, турнири по табла и даже керван двугърби камили. Гвоздеят в програмата е „Трансбалкански експрес“. Не, не е влак, а група. Даже цял оркестър – всички тези музиканти с тъпаните и цигулките, кларнетите и саксофоните, дето ни веселят на пазара в Уест Енд, се подреждат в колоритен полукръг с ярките си елечета, шарени крачоли, цветни шапки, батикови поли и прочее, и засвирват не какво да е, а... Ганкино хоро.
Е, може ли да се откаже на такава покана?! Естествено, че му тропваме едно хоро. На сцената. И после още няколко. До края на едночасовото изпълнение всички присъстващи са се хванали на хорото. Мога със задоволство да отбележа, че половин Бризбън е усвоил вече правото хоро. Има бъдеще за българския фолклор.
Докато си поемаме дъх след танците, се запознаваме случайно с организаторите на големия Фолклорен фестивал в Удфорд и уж само си разменихме имейлите, пък получавам на другия ден благодарности и поздравления, че ще играем на фестивала. И формуляр за попълване – как се казва групата, какво ще танцуваме, колко дълго ще е изпълнението ни?!?! Никой не помни да е давал такова обещание, обаче няма хък-мък. Щом сме обещали, трябва да вардим националната чест. Да видиш как се прави виртуална танцова група – по мейла. Кръстихме я „Хоро“ и обявихме, че ще играем български хора и ръченици 20-ина минути (От туй по-общо и по-неангажиращо, здраве му кажи!). Сега събираме мераклии (танцьори де), търсим музика, кроим планове, шием носии, сънуваме хореографии, най-общо казано, стресираме се. Но не ни мислете много – до Коледа има време цял фолклорен спектакъл да подготвим. Пък ако имате път насам, обадете се, групата приема попълнения.