В събота пак ще ходим на пазара в Уест Енд, но този път не да пазаруваме, а да порепетираме. С жива музика и пред разноезична публика. Ще грабнем Трансбалканския експрес и ей къде е България – на две неравноделни стъпки от Бризбън.
ЕККА
Има една грандиозна световна несправедливост, която трови живота на австралийци и новозеландци. Колкото и да си обичат родината, каквито и да са позитивисти и ентусиасти, една голяма тъмна сянка тегне над оптимизма и иначе безметежното им щастие. Няма официални почивни дни през зимата. Като отпразнуваме рождения ден на кралицата през юни, следващият почивен ден е чааак през октомври – Денят на труда в Нова Зеландия, а пък за горкичките куинсландци чааак за Коледа.
Е, то и в Европа е така, ама там е лято – хората си ползват годишните отпуски, децата излизат във ваканция, пътуват, забавляват се, хич и не забелязват, че нямало национални празници. Обаче на Антиподите е зима. И е скучно. И е студено. И въобще не е приемливо. Какво са си мислели всичките тия европейци, като са насвяткали де що има религиозни, военни, трудови и прочее празненства все през зимата, пролетта и есента?! За тях зима, ама за кивитата и озитата – лято. И Коледа през лятото, и Великден през лятото, и кралицата – тя пък не можа ли да се роди през август, да речем, да помисли малко за верните си поданици от далечните колонии? Голяма несправедливост, ама какво да се прави, носим си кръста с достойнство.
Кивитата правят отчаян опит да разведрят дъждовното си зимно всекидневие със Зимна Коледа. Празнуват маорската Нова година – Матарики – в края на юни, малко след зимното слънцестоене. Е, чак коледни дръвчета и картички няма за Зимната Коледа (макар че това е доста добра идея за бизнес) и тържествата се свеждат до ядене, пиене, културни фестивали и прочее витални дейности, обикновено на закрито, че климатичните условия в Аотеароа през юни никак не предразполагат към пикници, плажове и забавления под открито небе. Даже самите Матарики рядко се виждат (това са Плеядите, които се показват над хоризонта само за ден-два и после се скриват отново, като намигване от боговете).
Озитата също правят опити в тази посока, но се сблъскват с къде по-непреодолими трудности. Първо, те си нямат маори и традиционни чествания на Матарики, и второ, юни в Куинсланд например не е никаква зима още. Така че Зимната Коледа е доста вяла и незадоволителна. Два месеца по-късно никой вече не си я спомня и всички са изпаднали в дълбока депресия пред перспективата да чакат до декември за официален празник. И какво правят бризбънци тогава? Спретват си празник. Ей тъй, от нищото си правят Селскостопански панаир и за всеки случай, за да не се окаже, че някой не разбрал и не го посетил, си правят и почивен ден за панаира. Е, не е национален – само в Бризбън важи, и не е в понеделник, та да се слее с уикенда, ами в сряда, ама все пак. Почива ли се? Почива се. (Отварям една скобичка тука за пловдивчани – веднага да почнете да врънкате управниците на града за почивен ден за откриването на Пловдивския панаир, ето нà, и международен пример има.)
И тук възниква логичният въпрос: какво правиш в почивния си ден през август, ако е в средата на седмицата? Отиваш за риба, на плаж, на кино, излежаваш се вкъщи, водиш децата в парка, на музей? Не. Истинският бризбънец си грабва цялото домочадие, с все бебетата и кучетата и се замъква на изложението.
Ходенето на ЕККА (така се казва събитието) е ритуално. Първо се тъпчеш в градския транспорт (защото задръстванията в дните на панаира са епохални и всички медии любезно ни съветват да не шофираме), сменяш автобуси и влаци, докато видиш най-накрая огромното виенско колело високо в небесата и слизаш (и да не видиш виенското колело, пак слизаш, защото забелязваш, че влакът внезапно се е опразнил). После се редиш на опашка за билети, ако си късметлия, си намираш отнякъде карта на панаира, ако не – просто се буташ безцелно в тълпите и следваш носа си. Миризма на говежди тор означава, че си пред оборите на кравите, аромат на печено месо известява, че си пред заведенията за хранене. Ако си с тежка хрема и не можеш да разчиташ на обонянието си, се ориентираш по слух – тропот на копита означава коне, яко блъскане по метал – състезания за ковачи, неистова птича врява – изложба на кокошки и пернати, звук като от сечене с брадва – е, това си е състезание по сечене с брадва.
В безразборната си обиколка из панаира видяхме, подушихме и заснехме неизброимо количество крави, теленца, бикове (от всякакви породи, форми, цветове и националност), агънца, овце, патенца и патки, прасенца и праски, лами, понита, кози, коне (от всички краища на света), кучета, котки, две магаренца, нито един заек, стотици канарчета (много гласовити), не знам колко риби и най-накрая стигнахме до помещенията на кокошките.