За селско момиче като мен, дето си мисли, че е виждало кокошки само защото е израсло, гонейки ярките на баба си, хранейки ги с кълцано цвекло и смески, събирайки още топлите яйца от полозите, ЕККА крие големи изненади. В някои клетки имаше същества с пера и клюн, каквитo не само че никога не съм виждала, за които изобщо не съм чувала, но и да бях, искрено бих се усъмнила, че принадлежат към кокошия свят, ако не бяха надлежно етикетирани и даже наградени с медали в различните категории. Някои от птиците категорично приличаха повече на ястреби или лешояди, други биха засрамили без усилие пудели и булонки. Трети нямаха ни глава, ни опашка – просто купчина пера на кокоши крака. Кокошки, петли, гъски и пуйки (баба ми им викаше фитки, в други краища известни като мисирки) от всеки размер и цвят се надкукуригваха, надкудкудякваха, надкрякваха, надвикваха и надграчваха – неспирно, пронизително, гласовито, слухораздиращо, сърцераздирателно, оглушително и направо умопомрачително, до степен само след десет минути да ме принудят да зарежа познавателната си разходка и да хукна панически към изхода. А горките пернати трябва да изкарат в тази дандания целия ден. Ясно е, че никоя от наградените кокошки няма да снесе пукнато яйце до края на дните си след всичкия този стрес, но се чудя как издържат на адския шум котките в съседното помещение.
Въртележките, стрелбищата, клоунадите, люлките, захарният памук, ментовите пръчки, маските, боклучките, въжената линия и виенското колело просто не са ми във възрастовата група, иначе от тях имаше по много и без съмнение са били много впечатляващи за подрастващото мнозинство в тълпата. Забелязах, че има нещо като униформа за ходене на ЕККА, изразяваща се предимно в необичайни аксесоари за глава – безумни шапки, каубойски шапки, обикновени шапки и смешни шапки, абсурдни перуки, традиционни забрадки, нетрадиционни котешки уши, дяволски рога, ангелски ореоли, изобщо аз май бях единствената гологлава персона (Срам! Срам!). За другия път си обещавам да се сдобия с някакво покривало за глава и да не се излагам така.
Докато се шматкаме из палатите на разни местни фирми за бижута, козметика, дрехи, чай, покривни изолации, застрахователни компании, колани от крокодилски кожи, мас от ему, китайски коледни елхи, от пиле мляко и т.н., ме втрещява табелката пред внушителен метален съд с неописуема форма, твърдяща, че това е... български казан за лавандулово масло от 1905 година. Собственикът на компанията е така добър да ни разкаже, че родителите му били в България, видели как се извлича розовото масло там, купили си два казана и си ги донесли в Куинсланд. Сега наследникът им си ги ползва по живо, по здраво, произвежда си сапуни с растителни масла и гордо показва казаните по панаири. Купихме си по някой и друг сапун, ако не за друго, то за да поддържаме славата на родното казанопроизводство.
Когато си тръгваме, е вече тъмно, кокошите палати са се умълчали, новоизлюпените патенца са заспали, прасенцата сучат лакомо (и плашещо агресивно), кравите са натръшкали изнурени телеса и пращящи вимета по цимента, състезанието на дървосекачите продължава под прожекторите на хиподрума, а виенското колело извисява яркоосветени спици високо в черното небе.
Лятото пристигна с гръм
Като Радецки във Вазовото стихотворение.
Едно време, като бях доста невръстна (още преди да тръгна на училище), много обичах да чета дядо Вазов. А най обичах „Опълченците на Шипка“ и го знаех наизуст. Обаче все не ми ставаше ясно как така „изведнъж Радецки пристигна със гръм“. Нали не бях още ходила на училище – мъник невинен (пък и безотговорните ми родители ме бяха само научили да чета в ранна предучилищна възраст и не си бяха направили труда да ми обяснят детайлно историческата роля на руските генерали освободители), не бях чувала за човек на кон с такова име – мислех си, че Радецки е корабът от другото стихотворение: „И „Радецки“ гордо плува...“. Та много ми беше съмнителна тая работа. Като морско чедо кораби бях виждала достатъчно, за да знам, че не плават по планините. А пък връх Шипка, макaр да не го бях виждала, по Вазовите описания звучеше доста високопланинско: „...тоя връх висок е, тя ще ни съзре...“. И на картата на България тихият бял Дунав хич не изглеждаше да извира от Стара планина, даже си беше откровено далеч. Значи, остава корабът да е гръмнал от козлодуйския бряг с оръдие – мощно и величествено (вероятно да възвести пристигането на Ботев и неговите юнаци с левски знаци), a гърмът да е отекнал чак до планините. И да е разтърсил снежните им върхове. Или пък гръмотевица да е ударила точно тогава и да е потресла дълбоко турците. Защото каквато и да е историята с Радецки и гърма, от патоса на стихотворението става ясно, че и двамата са имали много съкрушителен ефект върху османските орди.