Като се сдобих с документ, който черно на бяло удостоверява, че съм човек с доходи, веднага си извадих кредитна карта и сега най-после се чувствам пълноценна личност. По тия краища на света Декарт го цитират така: „Имам кредит, значи съществувам“. Като си получих заветното парче пластмаса по пощата, най-после станах равноправен гражданин. Щото то да харчиш готови пари от дебитна сметка, съвсем не те прави пълноправен ползвател на граждански права и свободи. Виж, като харчиш на кредит, това е друга работа, ставаш много по-благонадежден, ухажван и уважаван член на обществото.
Всички, дето споделят моите старомодни, консервативни и стереотипни схващания за взаимоотношенията работник – работодател, вероятно си мислят, че като имам заплата, сигурно нещо работя, като съм назначена в компанията, трябва да знам какво правя, като съм служител, вероятно имам някакви задължения. Да, ама не. Модерното схващане за служителя в голяма австралийска компания е съвсем различно – разкрепостено, антистереотипно, либерално, демократично, политически коректно и прочее. За два дни, откакто „работя“, не съм все още говорила с прекия си началник, не съм свършила за две стотинки работа, не съм се сдобила с парола за достъп до интранета на компанията, не съм научила какво всъщност ще правя, дори не знам в кой отдел съм на работа. Явявам се в офиса по някое време сутрин (от Личен състав ме посъветваха да гледам да идвам преди обед), пия кафе, говоря си безсмислени неща с хора, които не познавам, ползвам обедна почивка, возя се със скоростния асансьор нагоре-надолу из сградата, преструвам се, че чета таблата за безопасност на труда, докато всъщност отчаяно се опитвам да се ориентирам и да налучкам правилния коридор в лабиринта на нашия етаж, за да стигна най-после до бюрото си и да не се озовавам все пред принтера, пия още кафе, обзавеждам празното си бюро с канцеларски материали, но най-вече и най-много се любувам на гледката през прозореца.
Да, имам и гледка. Шокираща. Всеки си представя, че ако работиш на четиринайсетия етаж в центъра на града, то гледката от високото към космополитния мегаполис трябва да е зашеметителна. И да, трябва да призная, че зашеметяващ ефект има, но се дължи не на далечните хоризонти, а на клаустрофобията. Всичката гледка от моя прозорец се изразява в безброй огледални прозорци на една ръка разстояние. Шокиращият елемент са паяжините. От черните стъкла на съседния небостъргач ме делят само няколко метра. Единствената причина да не си подаваме телбода и калкулатора е, че въпросните прозорци нямат механизми за отваряне. Освен това не мога дори да видя хората в отсрещния офис през огледалните стъкла (ако изобщо е офис, а не склад например или многоетажен паркинг), камо ли да им искам телбода. Мога обаче да изучавам в детайли плетката на огромните прашасали паяжини, обрамчващи стотиците алуминиеви прозоречни рамки. Като в антиутопичен фантастичен филм – всичко край мен навява мисли за преходност, тлен и забрава.
Затова пък обедните ми почивки са като едночасов бразилски карнавал – пищни, шумни, диви, претъпкани, шарени, слънчеви, пренаселени, забавни, пресищащи, празнични, чаровни, закачливи, музикални, щури, неконвенционални. Защото ги прекарвам из улиците на делничното бризбънско сити. Някой ден сигурно ще ми омръзне, но засега съм все още в плен на неустоимия чар на този град – тълпите, суетнята, слънцето, суетата, автомобилният трафик, архитектурната еклектика, нескончаемият адски трясък, тътен и вибрации от строителните обекти, досадните улични анкетьори и търговци, лятната жега, птичият многоброй, лъскавите витрини, безбройните светофари, туристите, разноезичната реч, шегаджиите, мобилните телефони, цялата градска лудница.
Ако науча някой ден какво всъщност работя, обещавам да известя многоуважавания читател. Засега стискайте палци на САНТОС да оцелее, въпреки повишената концентрация на подозрителни балкански субекти в офиса. Пък ако досега не сте се тревожили за бъдещето, вече е крайно наложително и основателно. И причина ви осигурих. Тревожете се!
Бедствено положение в Бризбън
Ами да, и на нас ни се случва да победстваме от време на време. Е, не много често, но затова пък, много яко.
Внезапна силна лятна буря с ураганни ветрове, поройни дъждове и страховити гръмотевици откри официално, с фанфари, тъпани и празнична заря новия ураганен сезон в Куинсланд. Хиляди съборени стълбове и електрически жици, стотици хиляди домове без ток, още хиляди повредени къщи, няколко затворени училища, наводнения (особено зрелищно било наводнението в сградата на Телевизия 7, където покривът не устоял на теглото на изсипващата се от небето вода и се срутил с все водата вътре – няма оцелял пукнат компютър и новинарите, нахлузили високи гумени ботуши, геройски четат информационните новини от напечатани листове като в доброто старо предкомпютърно време), разни населени места са отрязани от цивилизацията, защото пътищата са непроходими, в резервоар за питейна вода се срутил нацвъкан с птичи изпражнения покрив и властите официално ни предупредиха да си изваряваме водата за пиене, един младеж загина – отнесен от придошлата в канавката вода, докато снимал светкавици.