Бризбънските власти веднага обявиха бедствено положение и мобилизираха армията и затворниците да помагат с възстановителните работи. В резултат на което днес центърът на Бризбън изглежда като Прага през 68-а – мокър, превзет от танкове и войници. Добре, че в Куинсланд има много затвори и затворници, та преодоляването на бедствието върви бързо. Аварийните групи твърдят, че такава силна буря и толкова тежки повреди не е имало от 20 години.
Метеорологичната драма не спря нормалния живот в града. Градският транспорт си вървеше по график, магазините и бензиностанциите си работеха, даже наводнената телевизия продължи да си излъчва по обявената програма. Лудницата в ситито си беше все същата. Хаосът в моя офис не се различаваше от предходната седмица.
Аз, да си призная, въобще не разбрах, че имало голяма буря, защото още като се затъмни и запуши небето, с щерката хитро се мушнахме в киното. И там, сред тътена и грохота на долби стерео съраунд, сред масовото хрупане на пуканки и сърбане на фанта хич нищо не сме чули. Два часа по-късно светът беше окъпан, тъмен и притихнал (както му приляга в неделя вечер), улиците бяха порядъчно наквасени, прането ми беше смъкнато от простора и натрупано на кална прогизнала камарка в задния двор, вечно кряскащите птици се бяха умълчали по изключение, но ако не броим този необичаен факт, нищо не подсказваше, че сме насред грандиозно бедствие. Всъщност вкъщи имаше двама бедстващи – бяхме си оставили котките навън и двамата представляваха жалка гледка. Мокри, нещастни, с отънели опашки и сплъстена козина, те се вмъкнаха като плъхове, щом отворихме вратата – без котешко достойнство и без следа от аристократична елегантност, оставяйки кална пътека след себе си. Завряха се в гардероба и се близаха и сушиха там до среднощ. Спаха гръб до гръб в леглото ми, забравили напълно отколешната си вражда и взаимна непоносимост. Голям страх трябва да са брали.
Покрай бурята забелязвам, че австралийците много си падат по гръмотевиците и светкавиците. След всеки дъжд медиите се наводняват с покъртителни фотографии на божествен огнен гняв, сипещ се над покривите на сградите, раздиращ небето на парцали, пронизващ облаците като мощен джедайски меч. Има стотици клубове на ловци на бури, фотофоруми на същата тема, любителски филми от всяка буря и ураган, огромни бази с данни за отминали и зараждащи се депресии, вероятни смерчове, високи вълни. Търсачите на приключения преследват започващия циклон, обменят си информация за развитието му, дават си съвети откъде гледката е най-добра, по кой път да минат напряко, колко часа се пътува от една наблюдателна точка до друга, фукат се със сполучливи кадри. Имат си хоби хората. В Нова Зеландия гръмотевични бури няма (или са голяма рядкост) и не бях забелязала съществуването на подобно масово увлечение. Тия тука направо пощуряват от кеф пред силата на природната стихия. Разни откачалки ходят да карат сърф при скорост на вятъра, надхвърляща 130 км/час. Всъщност може и да са прави – в лошо време е много по-малка вероятността да бъдат нападнати от акула, тъй че е един вид по-безопасно.
На мен мокрото време ми действа носталгично. Гъргоренето на водата във водосточните тръби, влагата във въздуха, купищата мокро пране, локвите под прозорците в стаите, мокрите котешки стъпки, прогнозата за още дъжд и още влага ме връщат в Кивиландия. И ми става мило и родно. Ние, кивитата, сме странни птици – не летим, но от мокро не се боим. Така че не се тревожете за нас. Аз още преди месеци съм приготвила пакета за оцеляване със свещите, запалките, сухия спирт, фенерчетата, батериите, портативното радио, консервите, тубите с вода, резервната котешка храна, клетките за котките, хипотермичните одеяла, копията от семейните документи. Газовите бутилки са пълни, както и резервоарите на колите. Е, нямаме вече лодка, но пък разполагаме с няколко сърфа, спасителни жилетки, купчина дървения, а Бояна има дългогодишен скаутски опит в правене на салове и заслони с подръчни материали. Смятам, че имаме големи шансове да оцелеем.