Ловко слизане от магистралата, пъргаво промъкване през двеста шейсет и осемте светофара на Кабулчар, малко криволичене из фермерската зелена пустош на Удфорд и най-после виждаме табелата за фестивала. Доброволци с оранжеви жилетки и шапки, омазани от глава до пети със слънцезащитен крем, изпълняват с безпримерен героизъм в мирно време ролята на регулировчици на невъобразимия фестивален трафик, под изпепеляващия огън на безмилостното небесно светило. Термометърът не се отказва от амбицията си за рекорди – 39 и половина.
Като изпълнители се ползваме с извънредна привилегия – можем да влезем с колата във фестивалното градче. Простосмъртните посетители оставят климатизираните си возила на импровизиран паркинг насред една нива и се придвижват пеш към близките хълмове. Докато се промъкваме сред море от метал и стъкло, следвайки отявлено противоречивите стрелки на импровизираните табели, започвам да добивам идея за истинските мащаби на фестивала. В закътани долинки между хълмчетата са се проснали шарени палаткови селища, досущ като цигански катуни, ама малко по-добре организирани, а наоколо – натоварен автомобилен и автобусен трафик към и от няколкото сцени с музикално-артистични програми, сгъстен човешки поток, криволичещи прашни улици, все по-сложно засукани кръстовища, все по-мистични и философски неразбираеми табели: „Забранено е ходенето по вода“, „Внимание, пеперуди!“. Тъкмо решаваме, че сме се загубили неспасяемо, и виждаме надписа над сцена „Фолклорика“ – ние сме за тук. Последен поглед към термометъра – 40,5!
Над хоризонта се кълбят космати черни страшилища и затискат долината с непосилната тежест на непомръдващ адски зной. Като в тенджера под налягане. Сред човешката и автомобилната глъчка цикадите пищят истерично, оглушително, сякаш в предсмъртна агония. Успява да ги надвика само родопска гайда изпод шарените платнища на най-близкия катун. Значи сме на правилното място.
Докато навличаме вече лепнещите носии върху хлъзгавите си от пот тела, се чудя дали сме с всичкия си и колко от нас ще оцелеят след вихрената шопска ръченица в четирийсетградусовата жега. За късмет, идват конкурентите ни от сидненската група „Душа Балкана“ и гледката на техните шарени вълнени чорапи ми връща оптимизма. Ако те оцелеят, и ние ще!
Организацията на целия фестивал е безупречна – програмата се движи по график, изнемощялата от жегите публика се тълпи пред сцените, озвучаването е забележително добро за подобно място и над глaвите ни греят дванайсет мощни сценични прожектора, за да осигуряват добро осветление на фотографите и операторите. Осигуряват също и равномерно опичане на изпълнителите. Тук вече температурите се мерят в стотици градуси. И не само по Фаренхайт.
Имам ясен спомен само от първия танц – варненски кючек с лъжици. На тракийcката ръченица започва да ми чернее пред очите и косата ми замирисва на пърлено, а на бясната шопска ръченица вече съм като протестиращ китайски студент на площада „Тянанмън“ – пред самозапалване. Добре, че като за първа изява пред публика благоразумно сме ограничили изпълнението си до 20 минути! Най-дългите 20 минути в живота ми! И най-горещите.
Досетливи доброволци раздават вода на оцелелите. Горещата течност е от пластмасови бидони и има подозрителен вкус, но пия смело – при температури толкова близки до точката на кипене всичко е стерилизирано. Черната пелена пред очите ми се разкъсва бавно и виждам ярка светлина в края на дълъг тъмен тунел – точно както завърналите се от онзи свят описват срещата си с отвъдното. След шестнайсетата чаша вряла вода започвам да виждам ясно – „Душа Балкана“ ситнят темпераментна шопска ръченица с дебелите си вълнени чорапи в стоманолеярната пещ на сцена „Фолклорика“. И се усмихват! Господата Фаренхайт, Келвин и Целзий могат вкупом да си изядат Нобеловите награди, мерните единици и измервателните скали с репички и пресен лук. Бате им Йорго Mакедонеца чертае нова скала – на невероятната човешка издръжливост, артистична целеустременост и балкански неукротим дух. Залива ме чувство на гордост, че принадлежа към точно този несъкрушим биологичен вид, раса, езикова група, културно-географски регион, етническа общност и артистичен приятелски кръг.
Нашите приятели от „Трансбалкански експрес“ успяват да вдигнат летаргичните зрители на крака с българските си хора. Независимо от убийствено високите температури. Изумена съм колко много хора (очевидно англоезични) знаят думите на „Йовано, Йованке“ (пеят заедно с Рени и Йорго) и стъпките на правото хоро.
Тръгваме на разходка край неизброимите сергии и неописуемата шарения на фестивалния панаир. „Цигания“ е най-точната дума. Родна, мила, стопляща сърцето и душата. Балсам за очите, ушите и всички сензори. Стотици пъстри сергии с джунджурии, деликатеси, напитки, дрехи, произведения на занаятите и просто боклуци от всяко ъгълче на света се точат от двете страни на капризно извиващи се прашни улици, под хартиени фенери, немощно увиснали в абсолютното безветрие ярки флагове и знамена, сред невъобразима смесица от аромати и звуци. Изкушенията нямат край, но плащанията са само в кеш и това ни спасява от банкрут. Кешът свършва.