Надвечер започва да се изяснява. Птиците се скъсват да пеят – наваксват за целодневното мълчание. Вечерните новини ме разсмиват с твърдението, че ръждивите прахоляци са отпътували за Нова Зеландия. Представям си как над Окланд се изсипва оранжев дъжд. Съботата изкарваме в чистене, пране и миене. Чак хартията в принтера е розова. И чаршафите в леглото – напудрени с керемиден прах. Пред автомивките се вият дълги опашки. Кметът официално отменя забраната за миене на къщи и улици – можем да поливаме с вода колкото и каквото си поискаме. Цели два дни! Съседите се надпреварват да си мият прозорците. Целият град се кипри чистичък и лъскав. Колата ми е дори полирана и парфюмирана.
В събота вечер западният вятър се усилва. Замирисва отново на прах. Птиците се умълчават. Звезди не обсипват свода небесен. В неделя се събуждам на Венера – планета с млечна плътна атмосфера. Вече дори не ме интересува от коя точно част на пустинята е довят белият прахоляк. Щастлива съм, че черното ми пране е прибрано. И се заричам повече да не мия колата. Добре, че не се юрнах като комшиите да си мия прозорците! В Окланд този път ще вали бял дъжд. Като в онази приказка: „Като мине червената вода, като мине оранжевата вода, като мине бялата вода...“. Чудя се само какъв ли късмет ще си извадят от цветните води на австралийските дъждове.
Възпявам наколния куинсландър
Седял, седял Койчо, па на магарето „Чуш!“ казал. И ние така.
След близо две години на все същия адрес внезапно ни загриза безпокойство. Загложди ни, припари ни, забучка ни и ни заизмъчва. Като счупена мигла в окото. Като сухи трохи в леглото. Като мравка в сутиена. Като осил в чорапа. Като капещо кранче в банята. Като остро камъче в обувката. Изведнъж ни доскучаха буржоазните удобства на далечните жилищни квартали, еснафското им униформено благополучие, консуматорско великолепие, показно-безметежен покой и провинциална сънливост. Прииска ни се да се потопим в електрическия блясък и жужащата динамика на големия град, да опитаме вкуса на бохемския живот, да походим пеш, да пробваме нощните забавления, да поснобеем, да се накиснем в културни събития и светски удоволствия, да се гмурнем в носталгични спомени за европейския градски живот, да направим нещо различно. С други думи – да се преместим. В центъра. Както коментираха приятели – време ни беше. Твърде дълго се заседяхме. И ей тъй нà, на магарето „Чуш!“ казахме.
Сред множеството квартали на пешеходно разстояние от реката един спечели сърцата ни с безумно стръмните си улици, с накацалите край тях кокилести къщички, с десетките антикварни, музикални и хоби магазинчета, с безбройните кафенета, бирарии, пицарии и ресторанти, модни бутици, книжарнички, галерийки, ателиета за рамки и ремонт на китари, хлебарнички, чайни, кабинетчета за масаж и източна медицина, с шляйкащите се тълпи по тротоарите, викторианската архитектура и неустоимия махленски чар на английско село. Със съвременни посевки. Напомни ни на старите квартали в Окланд, на тихите улички във Варна. Плени ни с многоезичната реч на обитателите си. Омая ни с аромата на печено кафе и топли кроасани. Подлъга ни с изобилието на веранди и хамаци, с нацъфтяло франджипани и лудешки цветове по реставрираните фасади. Преди да се усетим, бяхме вече хлътнали до уши. И за нула време се сдобихме с нов адрес. В Падингтън. Най-стръмният квартал на Бризбън. От правилната страна на реката. На двайсетина минути пеш от центъра. На висок хълм – за да ловим прохладния бриз и да не се наводняваме. С гледка.
Военната операция по боядисването на таваните, търкането на подовете с четка, изселването на двата огромни паяка от пералното, смяната на абажурите (и фасунгите от зората на промишлената революция), хигиенизирането на банята и окачването на корнизите и пердетата ни отне само седмица. В слънчевата съботна утрин вече сме натоварили мебелите на открито ремарке и напускаме провинциалния си адрес завинаги. Без суматоха, делово, с увереността и опита на хора, местили дома си девет пъти за последните 7 години. Само котките се оплакват горко, вият и мяукат жално в респективните си клетки. Край реката ни чака приклекнал в скрита засада пороен куинсландски дъжд. Локален, краткотраен, мощен и опустошителен. В равни дози непредсказуем и неизбежен. Изпира матраците в дълбочина, накисва добре и дезинтегрира кашоните, напълва ремаркето с педя вода. Явно някой там горе ни мисли доброто – по вода ще ни върви. Докато да разтоварим подгизналата ни и вече насипна покъщнина, да я изкатерим по самоубийствено стръмното, коварно неравномерно, необезопасено стълбище, и ей го, денят отлетял.