Зелената дървесна змия изчаква няколко дни, преди да ни се представи официално точно докато председателствам квартална конференция на водопроводчици край шахтата на мръсния канал в предния ни двор. (Основна тема на професионалната дискусия е отпушването на въпросния.) Изнася се мързеливо, с нежелание и недвусмислено изразена неприязън в посока към къщата (горещо се надявам да не живее там) и става повод за нови строги домашни правила – никакво ходене боси в тревата и принципното: гледай къде вървиш!
Затова пък посумите са толкова дружелюбни, доверчиви и приятелски настроени, че не можем да отървем кухнята си от тях. Всяка сутрин намирам огризка от круша, авокадо, ябълка или домат, оставена любезно и спретнато отстрани до купата с плодовете. Сякаш добре възпитан гостенин се е оглеждал напразно в търсене на кошче за боклук и накрая е оставил огризката на видно място, за да могат домакините да я изхвърлят подобаващо и своевременно. Отнема ми цяла седмица да открия откъде се промъква нахалният вегетарианец и да му отрежа достъпа до храната ни. Отмъщава ми, като опосква безжалостно до стръкче всичките магданоз и копър, които съм засадила в малката градинка зад къщата. Не пипва обаче босилека, гьозума и мащерката. И продължава да тропа всяка нощ по покрива.
За пълчищата комари, които ни оглозгват живи още първата нощ, няма дори да отварям дума, нито за мравките метеоролози, които преместват яйцата си в пощенската ни кутия в гнусна мърдаща черно-бяла жива маса 48 часа преди всеки проливен дъжд. И изчезват безследно в сухо време. (Комарите обаче остават и ни тероризират системно и неотлъчно.) Няма да се отплесвам в подобни лирични отклонения, защото имам да разказвам за нещо къде по-важно и интересно.
За къщата.
Според уебсайта на Музея на Куинсланд „къщата е не само покрив над главата ни, тя е свидетелство за културната идентичност на собственика си“. (Което, естествено, ме хвърля в дълбоки антропологически размишления за вечните ремонти в българските къщи. Явно имаме някакъв национален проблем с културната си идентичност – не можем да се нагодим, все не сме доволни от визуалните превъплъщения на идентичността си и все нещо променяме, доизкусуряваме, модернизираме и префасонираме. Без почивка и без надежда за окончателност. Културни хамелеони ли сме, що ли? Или пък страдаме от някакво модерно социално заболяване – патологична културноидентична неудовлетвореност, маниакално-шизофренична културна неопределеност?) После уебсайтът се втурва да ни запознава с особеностите на архитектурната стилистика, историческата и географската обусловеност на детайлите, материалите, функцията и атмосферата на тъй наречения куинсландър. И за да не си помисли някой да омаловажава значимостта на явлението „куинсландска къща“, едно кратко въпросче само: да сте чували за архитектурен стил „новозеландер“, „новюжноуелсец“, „западноавстралиец“? Не, нали? Защото няма. От всичките бледолики англосаксонски пришълци из Тихоокеанския регион само жителите на Куинсланд са създали свой стил в строителството на къщи, достоен да си има име, и това явно трябва да говори нещо за културната им идентичност (ама аз още не съм разбрала какво).
И понеже от собствен опит знам колко малко се дискутира в световен мащаб значимостта на това локално (но всъщност епохално) архитектурно явление, колко рядко се признава и споменава приносът на куинсландските строители и архитекти в световното историческо наследство, позволи ми, драги читателю, да те избавя от бремето на неизбежното ти невежество и да те запозная с явлението „куинсландър“.
Типичният куинсландър е дървена къща с ламаринен покрив. Колониална. Викторианска. Достолепна. Вдигната висоооко на дървени подпори. С веранди – отпред, отзад, понякога от всички страни. С градина. С дървета. Често с мангово дърво. (Срещат се и варианти с джакаранди и франджипани.) Декорирана и кокетна като госпожица от романите на Джейн Остин, понякога чак натруфена и превзета с всичкото си изобилие на струговани детайли, дърворезбовани фризове, декоративни панели сенници, перфорирани цветенца и розетки в ламаринените стрехи над прозорците. Друг път аристократично елегантна и сдържана – пастелни цветове, никакви излишества. Понякога просто семпло функционална. Боядисана в два или повече контрастни цвята. С дървено стълбище. С просторно сумрачно пространство под къщата, замрежено с паяжини и заринато с градински инструменти и натурии. Със стъклописани панели тук-там по прозорците и вратите. С малко на брой, но просторни стаи. С високи тавани. С дискретно проскърцващи дървени подове. С неизолирани покриви и стени. С трогателна прединдустриална наивна непрактичност. Къща с чар. И атмосфера. С история. И с перманентна въпиеща нужда от поддръжка. Дърводелецът – най-добрият приятел на куинсландъра. Мъдрост, която собственикът на нашата къща явно не е чувал.